813 — Двойният живот на Арсен Люпен

— Много по-добре. Почивката го преобразява видимо.

— Много ли е предан на Люпен?

— По-скоро на принц Сернин, защото той не се съмнява, че двамата са един човек. Поне аз така предполагам, но от него всичко може да се очаква. Той не говори. А, той е голям чудак. Само едно лице има дарбата да го съживява, да го кара да говори и дори да се смее. Това е една девойка от Гарш, на която го представи принц Сернин, Женевиев Ернемон. Тя идва вече три пъти… Дори днес…

Той прибави на шега:

— Мисля си, че дори малко флиртуват… Също като негово височество принц Сернин и г-жа Кеселбах… изглежда той й прави мили очи! Пустият му Люпен!

Г-н Льонорман не отговори. Чувстваше се, че всички тези подробности, на които не даваше вид, че обръща внимание, се врязваха дълбоко в паметта му за момента, в който ще му се наложи да прави логически изводи.

Той запали цигара, подъвка я, без да пуши, запали я отново и я хвърли.

Зададе два-три въпроса, после, както си беше облечен, се хвърли на леглото.

— При най-малкото нещо да ме събудите… В противен случай ще спя. Хайде… всеки на поста си.

Те излязоха. Мина един час, два часа…

Изведнъж г-н Льонорман почувства, че някой го докосва и Гурел му каза:

— Шефе, станете, бариерата е отворена.

— Колко са, един или двама?

— Видях само един… Луната изгря в този момент… Той се притисна към зида.

— Къде са братя Дудвил?

— Изпратих ги навън, през задния вход. Те ще отрежат отстъплението му, когато дойде моментът.

Гурел хвана г-н Льонорман за ръка, поведе го надолу, а после влязоха в една тъмна стая.

— Не мърдайте, шефе, ние сме в тоалетната на Пиер Льодюк. Отварям вратата на спалнята… Не се страхувайте… той е взел веронал както всяка вечер… нищо не може да го събуди. Елате… Скривалището е добро, нали? Ето завесите на леглото му… Оттук виждате прозореца и тази част на стаята, която се намира между леглото и прозореца.

Прозорецът беше широко отворен и през него се процеждаше мътна светлина, която на моменти се проясняваше, когато луната разкъсваше воала на облаците.

Двамата мъже не откъсваха очи от празната рамка на прозореца, уверени, че очакваното събитие ще дойде оттам. Чу се слаб шум… изскърцване…

— Качва се по решетката — прошепна Гурел.

— Висока ли е?

— Два метра… два метра и петдесет…

Скърцането ставаше по-ясно.

— Излез, Гурел — прошепна Льонорман, — иди при Дудвил, доведи ги при стената и преградете пътя на неканения гост.

Гурел излезе.

В същия момент на прозореца се появи първо нечия глава, после една сянка прекрачи балкона. Г-н Льонорман различи слаб мъж, по-висок от среден на ръст, облечен в тъмни дрехи и без шапка.

Мъжът се обърна и наведен над балкона, се вглежда няколко секунди в тъмното, сякаш да се убеди, че не го заплашва никаква опасност. После се обърна и залегна на паркета. Изглеждаше неподвижен. Но след миг г-н Льонорман си даде сметка, че черното петно се движеше и приближаваше. Стигна до леглото. Стори му се, че чу дишането на това същество и дори, че отгатваше как изглеждат очите му — блестящи, остри очи, които пробиват мрака като огнени струи и виждат в тъмното.

Пиер Льодюк въздъхна дълбоко и се обърна.

Отново настъпи тишина.

Съществото се беше плъзнало покрай леглото с недоловими движения, а тъмният му силует се открояваше върху белите висящи чаршафи.

Само да протегнеше ръка г-н Льонорман щеше да го докосне. Този път той различи ясно новото дишане, което се редуваше с дишането на спящия, и му се стори, че долавя и ударите на биещо сърце.

Внезапно блесна лъч светлина… Човекът беше запалил електрическо фенерче и осветяваше лицето на Пиер Льодюк. Но самият той оставаше в сянка и г-н Льонорман не можа да види лицето му.

Видя само нещо блестящо в осветеното поле и потръпна — острие на нож. Острият, тънък нож беше по-скоро стилет, отколкото кама, стори му се еднакъв с ножа, който намери до трупа на Шампан — секретаря на г-н Кеселбах.

Той напрегна цялата си воля, за да не скочи върху човека. Първо искаше да види какво ще направи…

Ръката се издигна. Щеше ли да нанесе удар? Г-н Льонорман изчисли разстоянието за пресичане на удара. Но не, това не беше убийствен жест, а жест на предпазливост.

Ако Пиер Льодюк мръднеше, ако се опиташе да извика, ръката щеше да се стовари върху него. Мъжът се наведе над спящия, сякаш разглеждаше нещо.

„Дясната буза… помисли г-н Льонорман, белега на дясната буза… той иска да се увери, че това наистина е Пиер Льодюк“.

Човекът се беше обърнал, така че се виждаха само раменете му. Но дрехите и пардесюто му бяха толкова близо, че докосваха завесите, зад които се криеше г-н Льонорман.

„Едно негово движение, помисли си той, едно тревожно потреперване и ще го сграбчи.“

Но мъжът не мръдна, изцяло погълнат от прегледа, който вършеше.

Накрая, след като прехвърли ножа в ръката, която държеше фенера, той повдигна чаршафа на леглото, отначало малко, после все по-високо, така че да открие лявата ръка на спящия.

Снопът светлина освети ръката. Показаха се четири пръста цели, а петият беше отрязан на втората фаланга.