813 — Двойният живот на Арсен Люпен

— Моля Ви, госпожице, бъдете откровена с мен… Можете да ми имате доверие.

— Добре, г-н Рибейра дойде рано. Каза ми, че бил изпратен от една госпожа французойка, която минавала през Буживал. Тази дама имала дъщеричка и искала да ми повери нейното възпитание. Тя молела да отида незабавно. Стори ми се напълно естествено. И тъй като днес имам почивен ден, а г-н Рибейра беше наел кола, която го чакаше на пътя, аз не упорствах и се качих в нея.

— Но всъщност какво е целял? Тя се изчерви и каза:

— Просто да ме отвлече. Половин час по-късно той ми го призна.

— Нищо ли не знаехте за него?

— Не.

— В Париж ли живее?

— Предполагам.

— Не Ви ли е писал? Нямате ли няколко реда, написани от неговата ръка, някакъв забравен предмет, нещо, което да може да ни послужи?

— Нищо… Ах, все пак… но това сигурно няма никакво значение.

— Говорете, говорете… моля Ви.

— Преди два дни господинът ми поиска позволение да използва моята пишеща машина и той съчини… трудно, защото не беше свикнал, едно писмо, чийто адрес случайно видях.

— Какъв е този адрес?

— Той пишеше до „Журнал“ и пъхна в плика двадесетина марки.

— Да, няма съмнение, дребната кореспонденция-каза г-н Льонорман.

— Аз имам днешния брой, шефе — каза Гурел.

Г-н Льонорман разгърна изданието и разгледа осма страница. Миг по-късно подскочи и прочете следната фраза, написана с обичайните съкращения:

„Информираме всички, които познават г-н Щайнвег, че искаме да знаем дали е в Париж и неговия адрес. Да се отговори по същия път.“

— Щайнвег — провикна се Гурел, — това е точно лицето, което ни доведе Диьози.

— Да, да — каза г-н Льонорман на себе си — това е човекът, чието писмо до Кеселбах взех, човекът, който го е насочил по следата на Пиер Льодюк… Значи те също имат нужда от сведения за Пиер Льодюк и за неговото минало… Те също опипват…

Той потри ръце — Щайнвег беше на негово разположение. Преди час Щайнвег щеше да проговори. Преди един час воалът на сенките, които го потискаха, превръщаха случая Кеселбах в най-тревожния и непроницаем случай, чието решение беше търсил, този воал щеше да се разкъса.

Г-Н ЛЬОНОРМАН ПРЕТЪРПЯВА НЕУСПЕХ

I

В шест часа вечерта г-н Льонорман се върна в кабинета си в префектурата на полицията.

Веднага повика Диьози.

— Тук ли е твоят човек?

— Да.

— Докъде стигна с него?

— Не много далече. Дума не казва. Казах му, че според новото разпореждане чужденците трябва да правят в префектурата декларация за престоя си и че съм го довел тук в канцеларията на Вашия секретар.

— Ще го разпитам.

Но в този момент влезе един прислужник.

— Една дама иска незабавно да разговаря с Вас, шефе.

— Това нейната лична карта ли е?

— Да.

— Г-жа Кеселбах! Въведете я.

Той сам тръгна да посрещне младата жена и я помоли да седне. Тя имаше все същия отчаян болнав поглед и изтощен Вид, който говореше за бедствието в нейния живот.

Тя протегна един брой на „Журнал“ и посочи мястото за дребната кореспонденция и реда, на който ставаше въпрос за г-н Щайнвег.

— Татко Щайнвег беше приятел на съпруга ми — каза тя — и не се съмнявам, че знае много неща.

— Диьози — каза Льонорман, — доведи лицето, което чака… Вашето посещение, госпожо, не е било напразно. Моля Ви само, когато влезе лицето, да си мълчите.

Вратата се отвори. Влезе старец с бяла брада и набраздено от дълбоки старчески бръчки лице в бедно облекло, с измъчения вид на онези нещастници, които обикалят света в гонитба на всекидневната си прехрана.

Той се спря на прага, премигна, погледна г-н Льонорман, притесни се от мълчанието, което го посрещаше, и въртеше смутено шапката в ръцете си.

Но после внезапно се изуми, очите му се разшириха и той се запъна:

— Госпожо… госпожо Кеселбах. Беше видял младата жена.

И успокоен, усмихнат, без повече да се стеснява, се приближи до нея и каза с подчертан акцент:

— Ах, колко съм доволен… най-сетне!… Аз си мислех, че никога повече… бях изненадан… там, не получих никакви известия… нито телеграма… А как е нашият добър Рудолф Кеселбах?

Младата жена се отдръпна, сякаш я зашлевиха по лицето, после се отпусна на стола и се разрида.

— Какво има, какво има? — запита Щайнвег.

Г-н Льонорман веднага се намеси.

— Виждам, господине, че не знаете за някои събития, които станаха напоследък. Това значи ли, че отдавна сте на път?

— Да, от три месеца… Ходих до мините. После се върнах в Кейптаун, откъдето писах на Рудолф. Но по пътя постъпих на работа в Порт-Саид. Предполагам, че Рудолф е получил писмото ми?

— Той отсъства. Ще Ви обясня причините за неговото отсъствие. Но преди това има един въпрос, по който бихме желали да получим някои сведения. Става дума за човек, когото познавате и назовавате в разговорите Ви с г-н Кеселбах с името Пиер Льодюк.

— Пиер Льодюк ли? Кой Ви е казал?

Старецът беше потресен.

Той отново прошепна:

— Кой Ви каза това? Кой Ви разкри името му?

— Г-н Кеселбах.

— Невъзможно. Аз му разкрих тайната, а той пази тайните си… и най-вече тази…

— Все пак трябва да ни отговорите. Сега водим разследване за Пиер Льодюк, което трябва да завършим незабавно и само Вие можете да ни осветлите, защото г-н Кеселбах вече го няма.