Той я разпита за времето, когато г-н Кеселбах е установил връзки с Щайнвег, и за продължителността на тези връзки. Но тя беше толкова уморена, че той не настоя много.
— Трябва ли да дойда утре пак? — попита тя.
— Не, не, разбира се. Ще Ви държа в течение на всичко, което каже Щайнвег. Ще ми позволите ли да Ви предложа ръката си до Вашата кола?… Не е лесно да се слезе от третия етаж…
Той отвори вратата и й направи път да мине. В същия момент в коридора се разнесоха възгласи, при-тичаха агенти, инспектори, канцеларски служители…
— Шефе, шефе!
— Какво има?
— Диьози!
— Но той излезе оттук…
— Намерен е на стълбището.
— Мъртъв ли?
— Не, повален, припаднал…
— А мъжът? Мъжът, който беше с него? Старият Щайнвег?
— Изчезнал е…
— Гръм и мълнии!
II
Той хукна по коридора, спусна се тичешком надолу по стълбата и намери Диьози проснат на площадката на първия етаж, заобиколен от групата, която му оказваше помощ.
Той забеляза Гурел, който се качваше по стълбата.
— О, Гурел! Отдолу ли идваш? Срещна ли някого?
— Не, шефе…
Но Диьози се съживяваше и с широко отворени очи простена:
— Тук, на площадката, вратичката…
— Ах, по дяволите, вратата на седма стая! — провикна се началникът на Сигурността… Нали заповядах да се заключи… Сигурно беше, че някой ден
3…Той се спусна към бравата.
— По дяволите! Резето е спуснато сега от другата страна.
Вратата беше отчасти остъклена. С дръжката на своя пистолет г-н Льонорман счупи стъклото, после дръпна резето и каза на Гурел:
— Оттук, Гурел, до изхода на площад „Дофин“…
И връщайки се към Диьози:
— Хайде, Диьози, говори. Как позволи да те доведат в това състояние?
— Удар с юмрук, шефе…
— Удар с юмрук от стареца ли? Но той едва се държи на краката си…
— Не от стареца, шефе, а от един друг мъж, който се разхождаше в коридора, докато Щайнвег беше при Вас, и който ни последва сякаш също си отиваше… Като стигнахме дотук, той ме попита дали имам огънче… Аз потърсих кибрит… Той се възползва от това, за да ми нанесе удар с юмрук в стомаха… Аз паднах и в това време ми се стори, че отвори тази врата и помъкна стария…
— Би ли могъл да го познаеш?
— Да, шефе,… здравеняк с матова кожа… сигурно е южняк…
— Рибейра — изскърца със зъби г-н Льонорман — все тоя Рибейра, т.е. Парбъри. Ах, пиратът му с пират, каква дързост? Страхувал се е от стария Щайнвег… и е дошъл да го прибере оттук, под носа ми!
Той тропна с крак от гняв:
— Но, по дяволите, как е научил бандитът, че Щайнвег е тук! Не са минали и четири часа, откакто го преследвах в гората на Сен-Кукуфа… и ето го сега! Как е научил? Значи той живее в моята кожа?
Той беше обзет от един от онези пристъпи на мечта-телност, когато, изглежда, нищо не чуваше и нищо не виждаше. Г-жа Кеселбах, която минаваше в този момент, го поздрави, но той не отговори.
Но шум от стъпки го изтръгна от вцепенението му.
— Ти ли си Гурел, най-после?
— Точно така, шефе — каза Гурел задъхан. — Те бяха двама. Минали са оттук и са излезли на площад „До-фин“. Чакаше ги автомобил. Вътре имаше двама души, единият облечен в черно мъж с мека шапка, нахлупена над очите…
— Той е — прошепна г-н Льонорман, — това е убиецът, съучастникът на Рибейра-Парбъри. А другото лице?
— Жена, една жена без шапка, като че прислужница… и красива, както изглежда, червенокоса.
— Какво? Казваш, че беше червенокоса ли?
— Да.
Г-н Льонорман се обърна изведнъж, спусна се тичешком по стълбата, прекоси двора и излезе на „Ке де-з-Орфевр“.
— Стоп! — извика той.
Една открита каляска, теглена от два коня, потегляше. Това беше колата на г-жа Кеселбах… Кочияшът чу и спря. Г-н Льонорман вече беше скочил на стъпалото:
— Хиляди извинения, госпожо, Вашата помощ ми е изключително необходима. Ще Ви помоля за разрешение да Ви придружа… Но трябва да действаме бързо. Гурел, колата ми… Върна ли я? Тогава друга, каквато и да е…
Всеки изтича в своята посока. Изтекоха десетина минути, преди да доведат наетата кола. Г-н Льонорман кипеше от нетърпение. Г-жа Кеселбах, права на тротоара залиташе, държейки шишенцето със соли в ръка.
Накрая се качиха.
— Гурел, качи се при шофьора и право към Гарш.
— У нас ли? — каза смаяната Долорес.
Той не отговори. Показа се на прозореца, размахваше пропуска си, казваше си името на агентите, които регулираха движението по улиците. Накрая, когато стигнаха до „Ку-ла-Рен“, той седна отново и произнесе:
— Моля Ви, госпожо, отговаряйте ясно на въпросите ми. Преди малко бяхте с г-ца Женевиев Ернемон, към четири часа, нали?
— Женевиев, да… обличах се да излизам.
— И тя Ви каза за съобщението в „Журнал“, засягащо Щайнвег, нали?
— Действително.
— И затова дойдохте при мен?
— Да.
— Сама ли бяхте по време на посещението на г-ца Ернемон?
— Да си призная… не знам… Защо?
— Спомнете си! Някоя от Вашите камериерки?
— Може би… тъй като се обличах.
— Как се казва?
— Сюзан… и Гертруд.
— Едната от тях е червенокоса, нали?
— Да, Гертруд.
— Отдавна ли я познавате?
— Нейната сестра винаги е била на служба при мен… а Гертруд е у дома от години… Тя е олицетворение на предаността, честността…
— Накратко, Вие отговаряте за нея?
— О, напълно!
— Толкова по-добре… толкова по-добре.