813 — Двойният живот на Арсен Люпен

Часът беше седем и половина и дневната светлина помръкваше, когато автомобилът пристигна пред пансиона. Без да се занимава със своята спътничка, началникът на Сигурността забърза към портиера.

— Прислужницата на г-жа Кеселбах току-що се върна, нали?

— Кой, прислужницата ли?

— Да, Гертруд, една от двете сестри.

— Но Гертруд не е излизала, господине, не сме я виждали да излиза.

— Все пак някой току-що влезе.

— А не, господине, на никого не сме отваряли вратата… от шест часа вечерта.

— Има ли друг изход освен тази врата?

— Никакъв. Оградата обхваща имението от всички страни и е висока…

— Госпожо Кеселбах — каза г-н Льонорман на своята спътница, — ще дойдем до Вашия дом.

Тъй като г-жа Кеселбах нямаше ключ, тя позвъни. Появи се Сюзън, другата сестра.

— Тука ли е Гертруд? — попита г-жа Кеселбах.

— Да, госпожо, в стаята си е.

— Повикайте я, госпожице — заповяда началникът на Сигурността.

След малко Гертруд слезе приветлива и грациозна с бяла престилка, украсена с бродерия. Лицето й беше красиво и обградено от червена коса.

Г-н Льонорман се вглежда дълго в нея, без да каже нещо, сякаш се стараеше да проникне отвъд нейните невинни очи. Не я разпита, а след минута каза просто:

— Достатъчно, госпожице, благодаря. Идваш ли, Гурел?

Той излезе с помощника си и докато вървеше по мрачните алеи на градината, заяви:

— Тя е.

— Мислите ли, шефе? Тя беше толкова спокойна.

— Прекалено спокойна. Друга щеше да се учуди, щеше да ме попита защо я викам. А тя не каза нищо. Само че лицето й се мъчеше да се усмихва на всяка цена и от слепоочието й видях да потича капчица пот към ухото.

— Е и?

— Всичко е ясно, Гертруд е съучастничка на двамата бандити, които се въртят около случая Кеселбах, било, за да научат и изпълнят прословутия проект, било за да приберат милионите на вдовицата. Може би и другата участва в заговора. Към 4 часа, когато Гертруд разбира, че знам за съобщението в „Журнал“ и че освен това имам среща с Щайнвег, използва излизането на господарката си, отива в Париж, намира Рибейра и човека с меката шапка и ги довежда в Съдебната палата, където Рибейра отмъква в своя полза г-н Щайнвег.

Той помисли и заключи:

— Всичко това ни показва: първо, значението, което придават на Щайнвег и ужаса, който им внушават неговите разкрития; второ, че е изтъкана истинска конспирация около г-жа Кеселбах; трето, че нямаме време за губене, защото конспирацията е узряла.

— Така да бъде — каза Гурел. — Но има нещо необяснимо. Как Гертруд е могла да излезе от градината, където се намираше и да влезе в нея, без портиерът да знае?

— През таен вход, който бандитите, изглежда, скоро са пробили.

— И който несъмнено води до крилото на г-жа Кеселбах — добави Гурел.

— Да, може би — каза г-н Льонорман, — може би… Но аз имам друга идея…

Те продължиха да вървят покрай оградата. Нощта беше светла и ако силуетите им не можеха да бъдат забелязани, то те виждаха достатъчно добре, за да разгледат камъните на зида и да се уверят, че няма никакъв отвор, колкото и ловко да е бил направен.

— Може да са използвали стълба? — подхвърли Гурел.

— Не, защото Гертруд минава през деня. Сигурно отворът е скрит зад някаква съществуваща вече постройка.

— Сградите са само четири — възрази Гурел — и всички са обитавани.

— Извинете, третата сграда, павилион „Ортанс“ е необитаема.

— Кой Ви каза?

— Портиерът. Страхувайки се от шума, г-жа Кесел-бах наела близката до нейния дом сграда. Кой знае дали не е постъпила така под влияние на Гертруд?

Той обиколи къщата. Капаците бяха спуснати. За всеки случай натисна дръжката на вратата и тя се отвори.

— Ах, Гурел, мисля, че сме на прав път. Да влезем. Запали си фенера. Охо! Вестибюл, салон, трапезария… това не върши работа. Трябва да има подземие, защото кухнята не е на този етаж.

— Оттук, шефе,… ето служебното стълбище.

Те слязоха в доста просторна кухня, задръстена с плетени градински столове и масички.

В пералнята, използвана за килер, цареше същия безпорядък от вещи, натрупани едни върху други.

— Какво блести там, шефе?

Като се наведе, Гурел вдигна медна игла за шапка с фалшива перла.

— Перлата е все още лъскава — каза Льонорман, — а нямаше да е такава, ако е престояла дълго в това мазе. Гертруд е минала оттук, Гурел.

Гурел започна да разваля купчината от празни бурета, кутии и стари безкраки маси.

— Губиш си времето, Гурел. Ако проходът е оттам, имат ли време първо да преместят тези предмети и после да ги поставят отново след себе си? Виж този капак, излязъл от употреба, за който няма никаква сериозна причина да е закачен на пирон на стената. Махни го!

Гурел се подчини.

Стената зад капака беше изкопана. При светлината на фенера те видяха подземен тунел, който водеше надолу.

— Не съм се лъгал — каза г-н Льонорман — проходът е нов. Виждаш, че това е работа, свършена набързо и за кратко време… Няма зидария. Две талпи на кръст и една греда, която да подпира тавана, и готово. Ще издържи, докато може, но достатъчно, за да си постигнат целта, т.е…

— Тоест какво, шефе?