813 — Двойният живот на Арсен Люпен

Г-н Льонорман почувства, че го побиват тръпки. Той изведнъж разбра всичко. Не ставаше въпрос за случайни инфилтрации, а за ловко подготвено наводнение, което ставаше механично и удържимо благодарение на някаква адска система.

— Ах, негодник — процеди той. — Ако някога го пипна!

— Да, да, шефе, но първо трябва да се измъкнем оттук, според мен…

Гурел изглеждаше напълно паднал духом, неспособен да мисли, да предложи план.

Г-н Льонорман коленичи на земята и започна да мери скоростта, с която се покачваше водата. Почти една четвърт от първата врата вече беше покрита и водата беше стигнала до половината път от втората врата.

— Покачва се бавно, но постоянно — каза той. — След няколко часа ще ни покрие.

— Но това е ужасно, шефе, това е ужасно — стенеше Гурел.

— Я кажи, ще продължаваш ли да ми дотягаш с твоите оплаквания? Плачи, ако това те забавлява, но да не чувам звук.

— Гласът ме прави слаб, шефе — завива ми се свят.

— Изяж си юмрука.

Както казваше Гурел, положението беше ужасно и ако г-н Льонорман беше по-малко енергичен, щеше да изостави безсмислената борба. Какво да прави? Не можеше да очаква, че Рибейра ще прояви милосърдие и ще им отвори. Не можеше да се очаква също, че братя Дудвил ще им се притекат на помощ, защото инспекторите не знаеха за съществуването на тунела.

Следователно не оставаше никаква надежда… никаква надежда освен някакво чудо…

— Хайде, хайде — повтаряше г-н Льонорман, — много е глупаво, ние няма да пукнем тук! По дяволите! Трябва да има някакъв начин, светни ми Гурел.

Той се долепи до втората врата и я разгледа отдолу догоре най-внимателно. От тази страна, както вероятно и от другата имаше резе — огромно резе. С острието на ножа той развъртя винтовете и резето падна.

— А после? — попита Гурел.

— После — каза той — резето е желязно и доста дълго, почти заострено,… не е като кирка, разбира се, но все пак е по-добре от нищо… и…

Без да довърши изречението си, той заби инструмента в стената на галерията, малко пред зидарията, която държеше пантите на вратата. Както очакваше, след като проби първия слой от цимент и камъни, стигна до мека пръст.

— На работа! — провикна се той.

— Добре, шефе, но обяснете ми…

— Много е просто, трябва да се издълбае отвор около тази мазилка, дълъг три-четири метра, който ще се съедини с тунела отвъд вратата и ще ни позволи да избягаме.

— Обаче ще са нужни часове, а през това време водата се покачва.

— Светни ми, Гурел!

Идеята на г-н Льонорман беше правилна и с малко усилия, като изтегляше към себе си и хвърляше в тунела пръстта, която копаеше с инструмента, той успя да направи доста голяма дупка, за да се промъкне през нея.

— Сега е мой ред, шефе — каза Гурел.

— Охо, ти се връщаш към живот? Добре, работи… Дълбай около мазилката.

По това време водата стигаше до глезените им. Щяха ли да имат време да завършат започнатото дело? Колкото повече напредваха, толкова по-трудно ставаше, защото извадената пръст им пречеше и легнали по корем в пробива, те трябваше непрекъснато да разчистват отломките, които им пречеха.

Два часа по-късно, когато три четвърти от работата беше свършена, водата покриваше краката им. Още един час и тя щеше да стигне до отвора, който копаеха.

Този път това щеше да бъде краят.

Изтощен от липсата на храна, а и доста едър, за да се движи напред-назад в коридора, който ставаше все по-тесен, Гурел трябваше да се откаже. Той не мърдаше, трепереше от страх като усещаше ледената вода по кожата си.

А г-н Льонорман работеше неуморно. Работата беше много тежка, работа на термит в задушния мрак. Ръцете му кървяха. Той губеше съзнание от глад. Дишаше трудно, не му стигаше въздух, а от време на време въздишките на Гурел му напомняха ужасната опасност, която ги грозеше на дъното на тяхното леговище.

Но нищо не можа да го обезкуражи, защото стигна до циментираните камъни, които образуваха стената на галерията. Това беше най-трудното, но целта наближаваше.

— Покачва се — извика Гурел с пресъхнали устни — покачва се.

Г-н Льонорман удвои усилията си. Изведнъж резето, с което си служеше, хлътна в празното. Проходът беше прокопан. Оставаше само да се разшири, което беше много по-лесно, защото можеше да хвърля материала пред себе си.

Полуделият от страх Гурел виеше като агонизиращо животно. Но това не вълнуваше г-н Льонорман. Спасението беше близо.

Все пак изпита тревога за няколко секунди, като установи по шума на материалите, които хвърляше, че и тази част на тунела е наводнена — напълно естествено, защото вратата беше като херметична дига. Но какво от това! Изходът беше свободен… последно усилие и премина.

— Ела, Гурел! — извика той, като се върна за спътника си. Изтегли го полужив за ръцете.

— Хайде, съвземи се, некадърнико, защото сме спасени.

— Мислите ли, шефе? Мислите ли… Водата стига до гърдите ни.

— Върви сега… Преди тя да е стигнала над устата ни… Къде е фенерът ти?

— Не работи вече.

— Толкова по-зле.

Г-н Льонорман възкликна радостно:

— Едно стъпало… второ… Стълбището… Най-сетне!