813 — Двойният живот на Арсен Люпен

— Ами първо, да осигури връзката между Гертруд и нейните съучастници… а после, един ден, някой близък ден, за отвличането или по-скоро за невероятното и неразбираемо изчезване на г-жа Кеселбах.

Те се промъкнаха, като внимаваха да не съборят някоя греда, защото не изглеждаха добре закрепени. На пръв поглед дължината на тунела надхвърляше петдесетина метра, които отделяха сградата от оградата на градината. Следователно водеше доста далече от стените и отвъд пътя, който минаваше покрай имението.

— Не вървим ли към Вилньов и езерото? — попита Гурел.

— Съвсем не, а точно обратно — заяви г-н Льонорман.

Галерията се спускаше плавно надолу. Появи се стъпало, после друго и завой надясно. В този момент те се блъснаха в една врата, която беше закрепена в правоъгълник, грижливо циментиран с дребен чакъл. Г-н Льонорман я бутна и тя се отвори.

— Почакай, Гурел — каза той, като спря… — да помислим… може би е по-добре да се върнем.

— А защо?

— Да допуснем, че Рибейра е предвидил опасността и е взел предпазни мерки, в случай че проходът бъде открит. А той знае, че ние претърсваме градината. Несъмнено ни е видял да влизаме в сградата. Кой може да ни увери, че в момента не ни крои капан?

— Не сме ли двама, шефе?

— А ако те са двадесет?

Г-н Льонорман погледна. Тунелът се издигаше нагоре и той тръгна към следващата врата на пет-шест метра оттам.

— Да отидем дотам — каза той — и ще видим.

Той мина през вратата, следван от Гурел, на когото препоръча да я остави отворена, и се отправи към следващата, като твърдо си обещаваше да не отива по-далече. Но вратата беше заключена и въпреки че бравата изглежда работеше, той не успя да я отвори.

— Резето е сложено — каза г-н Льонорман. — Да не вдигаме шум и да се върнем. Още повече че отвън по посоката на тунела ще установим накъде да търсим другия подземен изход.

Върнаха се при първата врата и Гурел, който вървеше пръв, възкликна изненадано:

— Виж ти, вратата е затворена…

— Как така? Но нали ти казах да я оставиш отворена?

— Оставих я, шефе, но мандалото е паднало само.

— Не е възможно! Щяхме да чуем някакъв шум.

— В такъв случай?

— В такъв случай… не знам.

Той се приближи.

— Виж… има ключ… Той се превърта. Но от другата страна изглежда има резе.

— Кой ли го е сложил?

— Те, по дяволите! Зад гърба ни. Може би имат друг тунел, който следва този… или пък са били в необитаваната сграда… Хванати сме в капан!

Той задърпа бравата, вкара ножа си в отвора, опита всички средства, а после прошепна уморено:

— Нищо не може да се направи!

— Как така нищо не може да се направи, шефе! Значи отиваме по дяволите.

— Ами да… — отвърна г-н Льонорман.

Върнаха се при другата врата, после пак при първата. И двете бяха масивни, от твърдо дърво, подсилено с траверси… с две думи — неразбиваеми.

— Нужна е брадва — каза началникът на Сигурността… — или най-малкото сериозен инструмент… дори нож, с който да се опитаме да изрежем предполагаемото място на резето… А нямаме нищо.

Обзе го гняв и той се нахвърли върху препятствието, сякаш се надяваше да го повали. После, като осъзна, че е безпомощен и победен, каза на Гурел:

— Слушай, ще видим това след час-два… Аз съм изтощен… ще поспя… Пази през това време… А ако ни нападнат…

— Ако дойдат, ние ще сме спасени, шефе — провикна се Гурел, като човек, когото битката щеше да облекчи, колкото и неравна да беше тя.

Г-н Льонорман легна на земята. След минута вече спеше. Когато се събуди, постоя няколко минути, без да знае какво да прави, без да разбира къде се намира и се питаше какво го измъчва.

— Гурел — повика той. — Хей, Гурел!

Като не получи отговор, запали фенера си и видя до себе си Гурел да спи дълбоко.

— Какво ме боли така? — помисли той… — Какви остри болки… Ах, ами че чисто и просто аз съм гладен… умирам от глад. Колко ли е часът?

Часовникът му показваше седем и двадесет, но си спомни, че не го е навил. И часовникът на Гурел не вървеше.

Но и той се събуди под въздействието на същите болки в стомаха. Те решиха, че часът за обяд сигурно отдавна е минал и вече са проспали част от деня.

— Краката ми са напълно схванати — заяви Гурел…-а ходилата ми са ледени… Какво странно чувство!

Опита се да ги разтрие и продължи:

— Я гледай, те не били в лед ами във вода… Погледнете, шефе. При първата врата има истинска локва.

— Инфилтрация — отговори г-н Льонорман. — Да се върнем при втората врата, ще изсъхнеш.

— Но какво правите, шефе?

— Мислиш ли, че ще се оставя да бъда погребан жив в тази подземна гробница?… А, не, все още не съм на възраст… и понеже двете врати са затворени, да се опитаме да минем през стените.

Той вадеше един по един камъните, които стърчаха на височината на ръцете му с надежда да направи друг тунел, който ще изведе до повърхността. Но работата беше дълга и мъчителна, защото на това място в тунела камъните бяха циментирани.

— Щефе… шефе — прошепна Гурел със сподавен глас.

— Какво?

— Стъпвате във вода.

— И таз добра. Гледай ти, да… Ами какво искаш… ще се изсушим на слънце.

— Значи не виждате?

— Какво?

— Че нивото се повишава.

— Водата.