813 — Двойният живот на Арсен Люпен

— С нож, да — каза Алтенхайм, без да се смути. — Но винаги съм имал желание да отровя някого. Исках да опитам вкуса му.

— По дяволите, човече, добре си подбираш жертвите. Руски принц!

Той се приближи до Алтенхайм и му каза поверително:

— Знаеш ли какво щеше да се случи, ако беше успял, т.е. ако моите приятели не ме бяха видели да се връщам в три часа най-късно? Ами, в три и половина префектът на полицията щеше да знае точно какво да прави с така наречения барон Алтенхайм, щеше да го залови, и хвърли в предварителния затвор преди да настъпи нощта.

— Нима? — каза Алтенхайм. — От затвора можеш да се измъкнеш, но никой не се връща от кралството, където те изпращах.

— Очевидно, но първо трябваше да ме изпратиш.

— Достатъчно беше само една хапка от сладките.

— Много ли си сигурен?

— Опитай!

— Наистина, малкият, ти още не си узрял за велик господар на приключенията и несъмнено никога няма да узрееш, щом като ми поставяш такива капани. Когато човек се смята достоен да живее такъв живот, какъвто имаме честта да водим, трябва да е способен и на това, да е готов за всякакви евентуалности… дори да не умре, ако един мошеник се опита да го отрови… Безстрашна душа в неатакуемо тяло, ето идеал, към който трябва да се стремим… и да постигнем. Работи, малкият! Аз съм безстрашен и неатакуем. Спомни си за цар Митри-дат.

И седна отново:

— Сега на масата! Но тъй като обичам да показвам добродетелите, които си присъждам сам, а, от друга страна, не искам да причиня мъка на готвачката ти, подай ми чинията със сладките.

Той взе една, счупи я на две и протегна половината на барона:

— Яж!

Той се опита да я отблъсне.

— Страхливец! — каза Сернин.

И пред зяпналите очи на барона и неговите приближени започна да яде първата, после втората половина на сладкиша спокойно, съзнателно, както се яде лакомство, от което не трябва да се изпусне и трошица.

III

Те се срещнаха отново. Същата вечер принц Сернин покани барон Алтенхайм в кабаре „Вател“ на вечеря с един поет, един музикант, един финансист и две красиви артистки от „Театър Франсе“. На другия ден обядваха заедно в Булонския лес, а вечерта отидоха на опера.

Те се срещаха всеки ден в продължение на една седмица. Можеше да се каже, че не могат да живеят един без друг и че ги свързва голямо приятелство, основано на доверие, уважение и симпатия. Те се забавляваха много, пиеха хубави вина, пушеха отлични цигари и се смееха като луди. Но в действителност се следяха жестоко. Бяха смъртни врагове, разделяни от дива омраза. Всеки от тях, уверен, че ще победи, жадуваше победата с безгранична воля и чакаше подходящата минута-Алтенхайм, за да премахне Сернин, а Сернин, за да хвърли Алтенхайм в бездната, която копаеше пред него. И двамата знаеха, че развръзката няма да закъснее. Или единият, или другият щеше да остави в нея кожата си, а това беше въпрос най-много на часове.

Драмата беше увлекателна и човек като Сернин, изглежда, изпитваше странна и могъща наслада, че познава своя противник и живее до него като знае, че при най-малката грешка, при най-малкото объркване го дебне смърт.

Един ден те бяха сами в градината на клуба на улица „Камбон“, член на който беше и Алтенхайм. В този привечерен час през месец юни, когато играчите още не са дошли, те се разхождаха по морава, покрай която имаше зид с малка врата, пробита в него. Докато Алтенхайм говореше, Сернин почувства, че гласът му загуби своята увереност и почти затрепери. Той го погледна с ъгълчето на окото. Алтенхайм беше бръкнал в джоба на сакото си и Сернин видя през плата, че ръката му се свива около дръжката на кама, колебливо, нерешително, ту решително, ту безсилно.

Сладостен момент! Щеше ли да му нанесе удар? Какво щеше да надделее — инстинктът на страха или на съзнателната воля, устремена към убийството? С изпънато тяло, с ръце зад гърба, усещайки тревожните и сладостни тръпки, Сернин чакаше. Баронът беше млъкнал, те вървяха тихо един до друг.

— Хайде удряй! — възкликна принцът.

Той се беше спрял с лице към спътника си:

— Удряй, де! — каза той. — Сега или никога! Никой не може да те вини. Ще избягаш през вратичката, чийто ключ случайно е закачен на стената, и сбогом, бароне… нито лук ял, нито лук мирисал… Но аз си мисля, че всичко е било нагласено… Ти ме доведе тук… А се колебаеш? Хайде, удряй де!

Гледаше го в очите. Баронът беше смъртно блед и трепереше от безсилна енергия.

— Мокра кокошка! — каза Сернин. — Никога нищо няма да направя от теб. Искаш ли да ти кажа истината? Тебе те е страх. Да, ти никога не знаеш със сигурност какво ще ти се случи, когато си с мен. Ти искаш да направиш нещо, но моите действия, моите възможни действия владеят положението. Не, ти не ще накараш звездата ми да залезе.

Преди да довърши думите си, почувства, че го хващат за шията и го повличат назад. Някой, който се криеше в масива, близо до вратичката, го беше пипнал за главата. Той видя как ръка, въоръжена с нож с блестящо острие, се издига. Ръката замахна, върхът на ножа достигна гърлото му.