813 — Двойният живот на Арсен Люпен

В този момент Алтенхайм се хвърли върху него, за да го довърши, търкулнаха се върху лехите. Това стана за не повече от двадесетина секунди. Колкото и да беше силен и трениран в бойни упражнения, Алтенхайм отстъпи почти веднага, като извика от болка. Сернин стана и се спусна към вратичката, която се затваряше след тъмен силует. Много късно! Той чу шума от ключа в бравата, но не можа да отвори.

— Ах, бандит! — изруга той. — Когато те пипна, ще извърша първото си престъпление! Но за бога…

Той се върна, наведе се и събра парчетата от камата, която се счупи, когато го удариха.

Алтенхайм се размърда. Принцът му каза:

— Е, бароне, по-добре ли си? Не знаеше за този номер, нали? На това му казвам удар право в слънчевия възел, защото гаси слънцето на Вашия живот като свещ. Чиста, бърза, безболезнена … и безпогрешна работа, ударът с кама?… Стига само да носи малък нашийник от стоманени халки, какъвто нося аз, и ще се присмиваш на всички, най-вече на дребния ти черен приятел, защото удря винаги в гърлото, това идиотско чудовище! Виж, погледни любимата му играчка… стана на трохи!

Той протегна ръка.

— Хайде, ставай, бароне. Каня те на вечеря. И гледай да не забравиш тайната на моето превъзходство: безстрашна душа в неатакуемо тяло!

Той влезе в клуба, запази маса за двама, седна на един диван и зачака часа на вечерята мислейки:

„Очевидно партията е забавна, но става опасна. Трябва да свършвам… Иначе тези животни ще ме изпратят в рая по-скоро, отколкото искам… Неприятното е, че нищо не мога да направя против тях, преди да намеря стария Щайнвег… Защото всъщност ме интересува само старият Щайнвег и съм се вкопчил в барона само защото се надявам да се добера до някакво сведение… По дяволите, какво са направили със стареца? Няма съмнение, че Алтенхайм поддържа ежедневно връзка с него. Няма съмнение, че се опитва да постигне невъзможното щото да изтръгне от него сведения за плана на Кеселбах. Но къде ли се среща с него? Къде ли го е настанил? При приятели ли? В дома си във вила «Дюпон», № 29?“

Той помисли доста дълго, после си запали цигара, смукна три пъти от нея и я хвърли. Това, изглежда, беше сигнал, защото двама младежи дойдоха да седнат при него, все едно че не ги познаваше, но с които размени бегло няколко думи.

Това бяха братята Дудвил, този ден в ролята на светски мъже.

— Какво има, шефе?

— Вземете шестима наши хора, идете във вила „Дюпон“ № 29 и влезте.

— По дяволите, как?

— В името на закона. Не сте ли инспектори от Сигурността? Обиск.

— Но ние нямаме право…

— Получете го!

— А слугите? Ако те окажат съпротива?

— Те са само четирима.

— Ако се развикат?

— Няма да викат?

— Ако Алтенхайм се върне?

— Няма да се върне преди десет часа. Аз се заемам с него. Разполагате с два часа и половина. Това е предостатъчно, за да претърсите къщата отдолу догоре. Ако намерите стария Щайнвег, елате да ме предупредите.

Барон Алтенхайм приближаваше и той тръгна насреща му.

— Ще вечеряме, нали? Малкият инцидент в градината ми отвори апетит. Впрочем, скъпи ми бароне, имам да Ви дам няколко съвета…

Те седнаха на масата.

След вечерята Сернин предложи партия билярд, баронът прие. След като завършиха партията билярд, те минаха в залата за бакара. Крупието тъкмо казваше:

— Банката е 50 луидора, никой ли не иска?

— Сто луидора — каза Алтенхайм.

Сернин си погледна часовника. Десет часа. Дудвил не се върнаха. Значи търсенето е безплодно.

— Банка — каза той.

Алтенхайм седна и раздаде картите.

— Аз давам.

— Не.

— Седем.

— Шест.

— Загубих — каза Сернин. — Удвоявам банката?

— Добре! — каза баронът.

Той раздаде картите.

— Осем — каза Сернин.

— Девет — повиши баронът.

Сернин си тръгна, като мърмореше:

„Това ми струва 300 луидора, но съм спокоен, защото е прикован на място“.

Миг по-късно колата му го остави пред вила „Дюпон“ № 29. Той веднага намери Дудвил и техните хора събрани във вестибюла.

— Открихте ли стареца?

— Не.

— Гръм и мълнии! Но той все пак трябва да е някъде! Къде е прислугата?

— В офиса, завързани са.

— Добре. Предпочитам да не ме виждат. Тръгвайте си всички. Жан, остани долу и наблюдавай. Жак, разведи ме из къщата.

Той бързо обходи мазето, тавана. Никъде не се спираше, защото добре знаеше, че няма да намери за няколко минути това, което неговите хора не бяха успели да открият цели три часа. Но запомняше как се свързват стаите.

Когато свърши, той се върна в стаята, която Дудвил му беше казал, че принадлежи на Алтенхайм, и я разгледа внимателно.

„Ето какво ще ми свърши работа“ — каза той, като повдигна завесата, зад която имаше шкаф, пълен с дрехи. Оттук виждам цялата стая.

— А ако баронът претърси къщата?

— Защо?

— Ами прислужниците ще му кажат, че са идвали хора.

— Да, но той няма да допуска, че някой от нас се е настанил в стаята му. Ще си каже, че опитът е неуспешен и толкова. И тъй, аз оставам.

— А как ще излезете?

— А, много искаш да знаеш. Важното беше да вляза. Хайде, Дудвил, затвори вратата. Иди при брат си и си вървете… До утре… или по-скоро…

— Или по-скоро…

— Не се занимавайте с мен. Ще Ви дам знак, когато е необходимо.