813 — Двойният живот на Арсен Люпен

Той седна на столчето, поставено в дъното на шкафа. Четирите редици закачени дрехи го скриваха. Очевидно там беше в пълна безопасност, ако не претърсваха.

Изтекоха десет минути. Той чу конски тропот откъм вилата, а после звънеца. Някаква кола спря, вратата долу хлопна и почти веднага долови гласове, възгласи, врява, която се засилваше постепенно. Вероятно някой от пленените беше измъкнал парцала от устата си.

„Обясняват, помисли си той… Гневът на барона сигурно няма граници… Едва сега той разбира защо се държах така тази вечер в клуба и че направо съм го изиграл… и първото нещо, с което ще се заеме, е да провери дали са му взели Щайнвег. А за да разбере, ще отиде в скривалището му. Ако се качи, това значи, че е горе. Ако слезе, значи е в подземието.“

Заслуша се. Шумът от гласовете продължаваше в стаите на партера, но не личеше някой да се движи. Едва след половин час Сернин чу, че някой се качва по стълбището.

„Значи е горе — си каза принцът, — но защо толкова се забавиха?“

— Всички да си легнат — заповяда гласът на Алтенхайм.

Баронът влезе в стаята с един от своите хора и затвори вратата.

— Доминик, аз също си лягам. И цяла нощ да спорим, няма да научим нищо повече.

— Според мен — каза Доминик — той дойде да търси Щайнвег.

— И аз така мисля и точно затова ще се присмивам дълбоко в душата си, защото Щайнвег не е тук.

— А къде е в крайна сметка? Какво направихте с него?

— Това си е моя тайна, а ти знаеш, че пазя тайните си само за мен. Всичко, което мога да ти кажа, е, че затворът е хубав и че ще излезе от него, след като проговори.

— Значи принцът си е отишъл с празни ръце?

— Вярвам ти. И още нещо, наложи се да плати за този хубав резултат. Не, аз наистина се забавлявам!… Горкият принц!

— Но все пак — поде другият — трябва да се отървем от него.

— Бъди спокоен, приятелю, това няма да трае дълго. Най-много до осем дни ще ти поднеса един почетен портфейл, направен от кожата на Люпен. Остави ме да си легна, умирам за сън.

Чу се шум от затваряне на врата. После Сернин се досети, че баронът слага резето, изпразва джобовете си, навива часовника си и се съблича.

Беше радостен, подсвиркваше си, тананикаше си и дори си говореше на глас.

— Да, кожата на Люпен… и то до осем дни… до четири дни! Иначе този вагабонтин ще ни изяде… Няма нищо, ударът му тази вечер се провали… Сметките му бяха правилни, обаче… Щайнвег може да бъде само тук… Обаче ето че…

Той си легна и веднага загаси електричеството. Сернин пристъпи до завесата, повдигна я леко и видя, че мътната лунна светлина, която се процеждаше през прозорците, оставяше леглото в дълбока тъмнина.

„Няма съмнение, че съм кратуна — си каза принцът. — Напълно се заблудих. Щом захърка, ще се измъкна…“

Но един лек шум го изненада, не можа да уточни какъв е, но идваше от леглото. Нещо като едва доловимо изскърцване.

— Ей, Щайнвег, как сме?

Говореше баронът! Нямаше никакво съмнение, че е той, но как можеше да говори с Щайнвег, след като Щайнвег го няма в стаята? А Алтенхайм продължи:

— Още ли си разгневен?… Така ли?… Глупак! Но вече трябва да се решиш да разкажеш каквото знаеш… Няма ли?… Лека нощ тогава, до утре.

„Аз сънувам, аз сънувам, си казваше Сернин. Или пък той бълнува на глас. Щайнвег не е до него, не е и в съседната стая… Той дори не е в къщата. Алтенхайм го каза… тогава, каква е тази влудяваща история?“

Той се поколеба. Дали да се нахвърли върху барона, да го хване за гърлото и да изтръгне със сила и заплахи онова, което не можа с хитрост? Глупости! Алтенхайм никога нямаше да се изплаши!

„Хайде, аз си тръгвам, прошепна той, ще се реванширам за загубената вечер.“

Но не тръгна. Усети, че не може да тръгне, че трябва да почака, че случайността може отново да му помогне.

Той откачи с излишна предпазливост четири или пет костюма и палта, просна ги на пода, настани се и с гръб, облегнат на стената, заспа преспокойно.

Баронът не беше ранобудник. Един часовник удари девет удара, когато той скочи от леглото и повика прислужника си.

Прочете пощата, която той му донесе, облече се мълчаливо и започна да пише писма, а прислужникът закачваше грижливо в шкафа дрехите от вечерта. Сернин се приготви за битката и си казваше: „Дали ще се наложи да изтърбуша слънчевия възел на този човечец?“

В десет часа баронът заповяда:

— Отивай си!

— Остава още една жилетка…

— Отивай си ти казвам. Ще се върнеш, когато те повикам… не по-рано.

Той сам затвори вратата след прислужника си, почака малко като човек, който изобщо няма доверие на другите, и се доближи до масата, на която имаше телефонен апарат. Вдигна слушалката.

— Ало… госпожице, дайте ми моля Гарш. Точно така, госпожице, Вие ще ми позвъните…

Той остана до телефона.

Сернин трепереше от нетърпение. Дали баронът ще говори със своя загадъчен съучастник в престъплението?

Звънецът отекна.

— Ало! — каза Алтенхайм. — Гарш ли е… отлично… Госпожице, бих искал номер 38. Да, 38, два пъти четири…

И след няколко секунди добави по-тихо, съвсем тихо, но ясно: