813 — Двойният живот на Арсен Люпен

— Всичко се нарежда от добре по-добре. Битката ще стане на избран от мене терен. Аз я спечелвам, отървавам се от моите противници и оставам единствения заинтересован от случая Кеселбах… сам, с два хубави коза: Пиер Льодюк и Щайнвег… Освен това краля,… т.е. Биби… Само че има трудност… Какво ли ще направи Алтенхайм? Очевидно и той си има план за нападение. Откъде ще ме нападне? Мога ли да допусна, че вече не ме е нападнал? Това е тревожно. Дали не ме е издал на полицията?

Той вървеше през вътрешния двор на училището, чиито ученици бяха още в клас, и почука на входната врата.

— Виж ти! Появи се — каза г-жа Ернемон, като отвори. — Значи остави Женевиев в Париж?

— Само това оставаше Женевиев да е в Париж-отговори той.

— Но тя е там, защото ти я повика?

— Какво казваш? — възкликна той, хващайки я за ръцете.

— Как? Та ти по-добре знаеш…

— Нищо не знам… нищо не знам… Говори!

— Ти не писа ли на Женевиев да дойде на гара Сен-Лазар?

— И тя замина, така ли?

— Ами да… Трябваше да обядвате заедно в хотел „Риц“…

— Писмото… покажи ми писмото!

Тя се качи да го потърси и му го даде.

— Ах, нещастнице, не видя ли че е фалшиво? Почеркът е имитиран добре… но е фалшиво… Това ще ти избоде очите.

Той притисна гневно слепоочията си с юмруци.

— Ето удар, който очаквах. Ах! Нещастник! Атакува ме чрез нея… Но откъде знае? А, не, той не знае… Вече два пъти се опитва… и го прави заради Женевиев, защото е хлътнал по нея… Ох, това никога няма да стане! Слушай, Виктоар… Сигурна ли си, че тя не го обича? Ах, по дяволите, аз си губя ума! Хайде… хайде… трябва да размисля… моментът не е подходящ.

Той си погледна часовника.

— Един часът и тридесет и пет… имам време… Глупак! Време за какво? Нима знам къде е тя?

Той крачеше напред-назад като луд, а старата му дойка изглеждаше изумена, че е така развълнуван, загубил хладнокръвието си.

— Всъщност — каза тя — нищо не доказва, че Женевиев не е подушила капана в последния момент…

— Къде ли е сега?

— Не знам… може би при г-жа Кеселбах…

— Вярно… вярно… права си — възкликна той, изпълнен внезапно с надежда.

И хукна към пансиона.

По пътя, близо до вратата, той срещна братя Дудвил, които влизаха при портиерката, от нейната будка се виждаше пътят, а това им позволяваше да наблюдават околностите на „Глисин“. Без да се спира, той тръгна право към „Павилиона на императрицата“, извика Сюзан и помоли да го отведе при г-жа Кеселбах.

— Тук ли е Женевиев? — каза той.

— Женевиев ли?

— Да, не е ли идвала?

— Не, и то вече доста дни.

— Но тя трябва да дойде, нали?

— Мислите ли?

— Сигурен съм. Къде може да е? Спомнете си?

— Напразно се опитвам. Уверявам Ви, че ние с Женевиев не сме се разбирали да се виждаме.

И внезапно допълни ужасена:

— Вие сте разтревожен? Да не се е случило нещо с Женевиев?

— Не, нищо.

Той си беше тръгнал вече. Беше му хрумнала една мисъл. Ами ако барон Алтенхайм не е във вила „Глисин?“ Ако са променили часът на срещата?

— Трябва да го видя на всяка цена — си каза той.

И се затича безразличен към всичко останало. Но преди да стигне до портиерската будка, си възвърна хладнокръвието — беше забелязал заместник началника на Сигурността, който говореше в градината с братя Дудвил. Ако не беше загубил обичайната си прозорливост, щеше да забележи как леко потръпна г-н Вебер при неговото приближаване, но нищо не видя.

— Господин Вебер, нали? — попита той.

— Да… С кого имам честта?

— Принц Сернин.

— А, много добре, господин префектът на полицията ме предупреди за голямата услуга, която ни правите, господине.

— Тази услуга ще бъде пълна едва когато Ви предам бандитите.

— Това ще стане скоро. Мисля, че един от тях току-що влезе… един доста едър мъж с монокъл.

— Действително, това е барон Алтенхайм. Тук ли са Вашите хора, господин Вебер?

— Да, скрити са на пътя, на 200 метра оттук.

— Добре, господин Вебер, струва ми се, че можете да ги съберете и да ги доведете при тази будка. Оттук ще отидем до вилата. Аз ще позвъня. Тъй като барон Алтенхайм ме познава, предполагам, че ще ми отвори и аз ще вляза… с Вас.

— Планът е отличен — каза г-н Вебер. — Връщам се веднага.

Той излезе от градината и тръгна към пътя в обратна посока на „Глисин“.

Сернин бързо сграбчи единия брат Дудвил за ръката.

— Тичай след него, Жак… Задръж го… докато вляза в „Глисин“… А после забави нападението… възможно най-дълго… измисли претекст… Трябват ми десет минути… Да обградят вилата… но да не влизат в нея. А ти, Жан, иди пред павилион „Ортанс“, при подземния изход. Ако баронът поиска да излезе оттам, счупи му главата.

Дудвил се отдалечиха. Принцът се измъкна навън и се затича към високата градинска врата, обкована с желязо на входа за „Глисин“.

Дали да позвъни? Около него нямаше никой. Той се хвърли с един скок към вратичката и като стъпи на дръжката на бравата и се хвана за пръчките, сви колене, повдигна се и с риск да падне върху острите върхове на пръчките се прехвърли през вратата и скочи.

Дворът беше павиран, той го прекоси бързо и се изкачи по стълбите на един перистил с колони. Всички прозорци от тази страна бяха със затворени капаци.