Ангел с часовников механизъм

Вече бе почти сигурна, че се усмихва.

— Уил...

— Да?

— Смяташ ли, че Анклавът ще успее да го убие? Имам предвид де

Куинси.

— Да — отвърна той без колебание, — времето за преговори отмина.

Ако си виждала териери в дупка с плъхове*... но пък едва ли си виждала.

Все едно, така ще изглеждат събитията от тази нощ. Клейвът ще се справи

с вампирите един по един. Докато ги избие всичките.

* Кървав спорт от миналото във Великобритания. Кучета се пускат

да разкъсват плъхове. — Бел. прев.

— Значи няма да има повече вампири в Лондон?

Уил сви рамене.

— Вампири винаги има. Но кланът на де Куинси няма да го има.

— И когато това свърши и Магистърът си отиде... повече няма да има

причина двамата с Нат да стоим в Института, нали?

— Аз... — Уил изглеждаше искрено изненадан. — Предполагам... да,

така е. Предполагам, че би предпочела да се преместиш на някое не така...

свирепо място. Може би ще се настаниш в някой от по-хубавите квартали

на Лондон. Уестминстърското абатство например...

— Бих предпочела да се върна вкъщи, в Ню Йорк — каза Теса.

Уил не каза нищо. Магическата светлина в коридора бе избледняла

съвсем. В сенките тя не можеше да види лицето му.

— Освен ако няма причина да остана — продължи тя, като се чудеше

какво ли точно има предвид. Бе по-лесно да говори с Уил така, без да

вижда лицето му, само като усеща присъствието му близо до нейното, в

тъмния коридор.

Тя не го видя да се движи, но усети пръстите му леко да докосват

ръката й.

— Теса — каза той, — моля те, не се безпокой. Скоро всичко ще се

подреди.

Сърцето й болезнено заудря в ребрата. Какво щеше да се подреди?

Не можеше да има предвид това, което тя си мислеше, че има. Сигурно

говореше за нещо друго.

— А ти не искаш ли да се върнеш у дома?

Той не помръдна, пръстите му галеха ръката й.

— Никога няма да мога да се върна вкъщи.

— Но защо? — прошепна Теса, но бе прекалено късно. Усети как той

се отдръпва от нея. Ръката му се отдели от нейната. — Зная, че

родителите ти са дошли до Института, когато си бил на дванайсет, и ти си

отказал да ги видиш. Но защо? Какво толкова ужасно са сторили?

— Нищо не са сторили — поклати глава той. — Трябва да тръгвам.

Хенри и Шарлот чакат.

— Уил! — каза Теса, но той вече се отдалечаваше, тънка, тъмна

сянка, слизаща по стълбите.

— Уил! — извика тя. — Коя е Сесили?

Но него вече го нямаше.

Когато Теса се върна в гостната, видя, че Нат и Джесамин са вече там,

а слънцето залязва. Веднага отиде до прозореца и погледна навън. Долу на

двора Джем, Хенри, Уил и Шарлот се бяха събрали и хвърляха дълги,

тъмни сенки върху стълбите на Института. Хенри поставяше една

последна руна иратце върху ръката си, а Шарлот даваше инструкции на

Джем и Уил. Джем кимаше, но дори от това разстояние Теса можеше да

види, че скръстилият ръце пред гърдите си Уил е недоволен. Иска да

отиде с тях, помисли си тя. Не иска да остане тук. Вероятно Джем също

искаше да отиде, но не се оплакваше. Това бе разликата между двамата.

Поне една от разликите.

— Теси, сигурна ли си, че не искаш да поиграеш? — Нат се обърна

към сестра си. Той седеше на креслото, с одеяло, преметнато върху

краката. Картите бяха подредени на малка масичка между него и

Джесамин, до сребърен сервиз за чай и малка чинийка със сандвичи.

Носеше дрехите на Джем, а косата му изглеждаше леко влажна, сякаш я

беше мил или търкал с мокра кърпа. Натаниъл беше отслабнал, ала Джем

бе така мършав, че ризата стягаше Нат в яката. Въпреки това, Джем беше

по-широкоплещестия от двамата и Нат изглеждаше някак по-дребен в

жилетката му.

Теса продължаваше да гледа през прозореца. Хенри и Шарлот се

качваха в голяма черна карета, върху чиято врата бяха изрисувани горящи

факли. Уил и Джем не се виждаха никъде.

— Сигурна е — подсмръкна Джесамин, когато Теса не отговори, —

виж я само. Не одобрява.

Теса откъсна поглед от прозореца.

— Нямам нищо против игрите. Но не мисля, че сега им е времето,

докато Хенри, Шарлот и останалите рискуват живота си.

— Да, знам, каза го преди малко — Джесамин свали картите си. —

Наистина, Теса, това се случва постоянно. Отиват да се бият, след това се

връщат. Няма смисъл да се тревожиш.

Теса прехапа устни.

— Трябваше да им кажа довиждане или на добър час, но при цялото

това бързане...

— Не се безпокой — рече Уил, който влезе в гостната, следван от

Джем, — ловците на сенки не се сбогуват преди битка, нито си пожелават

късмет. Трябва да се държиш, сякаш връщането им е сигурно и няма нищо

общо с късмета. Нямаме нужда от късмет — продължи Уил, като се

тръшна на един стол до Джесамин, която го изгледа кръвнишки. — Та ние

имаме задача от Рая, все пак. Щом Бог е на наша страна, за какво ни е

късмет? — но гласът му бе пълен с горчивина.

— Не се дръж така печално, Уил — каза Джесамин. — Все пак играем

на карти. Можеш да се присъединиш към нас или да млъкнеш.

Уил повдигна вежди.

— На какво играете?

— Папеса Йоана — хладно отвърна Джесамин, докато разбъркваше

картите. — Тъкмо обяснявах правилата на господин Грей.

— Госпожица Лъвлис ми каза, че печелиш, когато се отървеш от