Ангел с часовников механизъм

всички карти. Тоест наопаки на това, с което аз съм свикнал. — Нат се

ухили на Джесамин и тя се изкикоти дразнещо.

Уил посочи към димящата чаша зад лакътя на Натаниъл.

— Има ли някакъв чай вътре или пиеш брендито чисто?

Нат се изчерви.

— Брендито възстановява.

— Да — отговори Джем с твърд глас, — пороците.

— О, я стига! Такива сте лицемери. Самият Уил далеч не е

въздържател, а Джем... — Джесамин млъкна и прехапа устната си. —

Цупите се, защото Хенри и Шарлот не ви взеха със себе си — каза накрая

тя, — тъй като сте прекалено млади. — Тя се усмихна на Нат през масата.

— Самата аз предпочитам компанията на по-зрели джентълмени.

Нат е точно с две години по-голям от Уил, помисли си Теса. Не със

сто. А зрял определено не бе точната дума, с която да го опишеш.

Но преди да каже нещо, в Института проехтя силен камбанен звън.

Нат повдигна вежди:

— Нали това не е истинска църква? Мислих си, че няма и камбани.

— Звукът не е на църковна, а на сигнална камбана — Уил стана на

крака. — Дава знак, че някой е долу и иска да говори с ловците на сенки. И

понеже двамата с Джеймс сме единствените останали тук...

Той погледна към Джесамин и Теса си даде сметка, че очаква тя да му

възрази, да напомни, че и тя е ловец. Но Джесамин се усмихваше на Нат,

който се бе привел и й казваше нещо на ухо. Никой от двамата не

обръщаше внимание на това, какво става в стаята.

Джем погледна към Уил и наклони глава. Двамата се обърнаха към

вратата. Докато се канеха да излязат, Джем погледна към Теса и сви леко

рамене.

Искаше ми се и ти да бе ловец на сенки, стори й се, че това искаше да

й каже той, но може би само се надяваше.

Може би просто й се усмихваше леко и нямаше скрит смисъл в

изражението му.

Нат си наля още малко гореща вода и бренди от сребърния сервиз до

лакътя му. Той и Джесамин бяха зарязали преструвката, че играят на

карти, бяха седнали един до друг и тихо си говореха нещо. Теса усети

разочарование. Някак си бе очаквала преживяното от Нат да го направи

по-мъдър. По-склонен да разбере, че на света има и по-важни неща от

неговите непосредствени удоволствия. От Джесамин не очакваше нищо,

ала това, което някога бе намирала за чаровно в брат си, сега й лазеше по

нервите. Чак се изненада от чувствата си.

Отново погледна през прозореца. В двора имаше карета. Уил и Джем

стояха на стъпалата пред входа, заедно с някакъв мъж, облечен във

вечерно облекло — изискано тъмно палто, висока копринена шапка, бяла

риза, която блестеше на магическата светлина. Приличаше на мундан, но

от това разстояние на Теса й бе трудно да прецени. Той вдигна ръце и

започна да жестикулира. Видя как Уил поглежда Джем, който му кимна.

Чудеше се за какво всъщност си говорят.

Тя погледна към каретата зад човека и замръзна. Вместо герб, на

вратата бе изписано името на предприятие.

„МОРТМЕЙН И СЪДРУЖИЕ“.

Мортмейн. Човекът, за когото бе работил баща й. Който Натаниъл бе

изнудвал. Който бе запознал брат й със Света на сенките. Но какво

търсеше тук?

Тя погледна отново към Нат и раздразнението й бе прогонено от

вълна на загриженост. Ако той узнаеше, че Мортмейн е тук, щеше да се

разстрои. Щеше да е по-добре, ако разбере какво става преди него. Тя се

отдели от прозореца и тихо приближи вратата.

Увлечен в разговор с Джесамин, Нат дори не забеляза, че тя излезе.

Изненадващо лесно Теса намери пътя по огромното вито каменно

стълбище, което се спускаше през центъра на Института. Сигурно най-

сетне бе започнала да научава кое къде е в това място. Реши да слезе до

стълбите на входната врата и завари Томас да стои там.

Носеше огромен меч, а лицето му бе много сериозно. Зад него

големите врати на Института бяха отворени и приличаха на

правоъгълник, показващ лондонския сумрак, осветен от факлите с

магическа светлина на двора.

Томас се изненада, когато видя Теса.

— Госпожице Грей?

Тя му отвърна шепнешком.

— Какво става тук, Томас?

Той сви рамене.

— Господин Мортмейн — отвърна той, — искаше да говори с

господин и госпожа Брануел, но понеже те не са тук...

Теса тръгна към вратата.

Томас, изненадан, се опита да я спре.

— Госпожице Грей, не мисля...

— Ще трябва да използваш меча си, за да ме спреш, Томас — каза

Теса студено. След миг колебание Томас се отдръпна. Теса се почувства

леко виновна и се надяваше, че не го е обидила. Но той изглеждаше повече

смаян, отколкото засегнат.

Тя мина покрай него и слезе надолу по стълбите, където стояха Уил

и Джем. Вееше хладен бриз, който разроши косата й и я накара да

потрепери. Пред стълбите бе човекът, който бе видяла от прозореца. Той

бе по-нисък, отколкото си бе представяла. Нисичък, но жилав, със смугло,

дружелюбно лице, подаващо се изпод периферията на високата му шапка.

Въпреки елегантните си дрехи, той имаше грубото, характерно за моряк

или търговец, излъчване.

— Да — говореше той, — господин и госпожа Брануел бяха

достатъчно любезни, за да ме потърсят миналата седмица. И доколкото

разбирам, са били още по-любезни в това да запазят в дискретност нашия

разговор.

— Не споменаха на Анклава за вашите окултни занимания, ако това

имате предвид — рязко каза Уил.

Мортмейн се изчерви.