Ангел с часовников механизъм

Той бръкна в джоба на палтото си и извади красив златен часовник,

висящ на дебела златна верижка.

Сякаш се чуди колко е часът. Теса усети безумен порив да се изсмее,

но го потисна.

Той й подаде часовника.

— Госпожице Грей, моля вземете това.

Тя го изгледа.

— Не искам.

Той отново пристъпи към нея. Теса заотстъпва, докато полите й не

опряха в ръба на фонтана.

— Вземете часовника, госпожице Грей.

Теса поклати глава.

— Вземете го — настоя той, — или ще извикам отново механичните

ми слуги и ще им заповядам да стискат вратлетата на вашите приятелки,

докато не умрат. Трябва само да отида до вратата и да ги извикам.

Изборът е ваш.

Теса усети, че ще повърне. Погледна часовника, висящ на златната си

верижка. Определено не беше навит. Стрелките явно отдавна не се

въртяха. С елегантен шрифт на гърба му бяха изписани инициалите Дж. Т.

С.

— Защо? — прошепна тя. — Защо искате да го взема?

— Защото искам да се превъплътите — каза Мортмейн.

Теса надигна глава и го погледна невярващо.

— Моля?

— Часовникът принадлежеше на някого — каза той, — когото много

бих искал да срещна отново — гласът му бе спокоен, но в него имаше

прикрита яростна нотка, която ужаси Теса повече от всеки гневен изблик.

— Зная, че Сестрите на мрака са ви обучили. Зная за силите ви. Вие сте

единствената в света, която може да направи това. Знам го, защото аз ви

създадох.

— Вие сте ме създали? — изуми се Теса. — Нямате предвид... не може

да сте ми баща.

— Баща? — Мортмейн се изсмя късо. — Аз съм човек, не долноземец.

В мен няма нищо демонично, нито си лягам с такива същества. Между нас

няма кръвна връзка, госпожице Грей. И все пак ако не бях аз, вас нямаше

да ви има.

— Не разбирам — прошепна Теса.

— И няма нужда да разбирате — започна да се ядосва Мортмейн. —

Просто трябва да правите това, което ви се казва. А аз ви казвам да се

превъплътите. Веднага.

Почувства се отново сякаш стои пред Сестрите на мрака, нервна и

уплашена, с бясно препускащо сърце. Заповядваха й да направи нещо,

което я ужасяваше. Да потъне в тъмнината, в нищото между нея и другите.

Може би щеше да е лесно да го стори, да му се подчини — да вземе

часовника, да потъне в нечия чужда кожа, без право на избор.

Тя отклони поглед от пронизващия взор на Мортмейн. Видя как

нещо блещука до фонтана до нея. Вода, помисли в първия миг, но не беше

това. Бе нещо друго.

— Не — каза тя.

Мортмейн присви очи.

— „Не" ли казахте?

— Точно така — Теса се чувстваше сякаш е извън тялото си, гледаше

се как говори с Мортмейн, като че наблюдава непозната. — Няма да го

направя. Не и ако не ми кажете какво имахте предвид с това, че сте ме

създали. Защо съм такава? Защо имате нужда от силата ми? За какво

смятате да ме използвате? Вие правите нещо повече от това да създавате

армия от чудовища. Виждам това. Не съм глупава като брат си.

Мортмейн мушна часовника в джоба си. Лицето му представляваше

изкривена маска на яростта.

— Не — каза той, — не сте глупава като брат си. Той е глупав и

страхлив. А вие сте глупава, но смела. Но това няма да помогне. Напротив.

Приятелите ви ще пострадат, а вие ще гледате — той се завъртя на пети и

тръгна към вратата.

Теса се наведе и взе предмета, който блестеше до нея. Ножът, който

Джесамин бе захвърлила. Острието му блестеше, отразявайки магическата

светлина.

— Спрете! — извика тя. — Господин Мортмейн, спрете!

Той се обърна и я видя как държи ножа. На лицето му цъфна

презрителна усмивка.

— Наистина, госпожице Грей — каза той, — нима смятате, че можете

да ме нараните с това? Или може би мислите, че съм дошъл тук

невъоръжен? — той отгърна палтото си и разкри дръжката на пистолет,

блещукаща на колана му.

— Не — каза тя, — не смятам, че мога да ви нараня. — Тя завъртя

ножа и опря острието в гърдите си. — Но ако направите още една крачка

към вратата, ви обещавам, че ще пронижа сърцето си.

На Джем му отне доста време да впрегне отново Ксантос и затова,

когато каретата най-после изтрополи през портите на Института и спря

пред стълбите на входа му, луната вече се бе извисила тревожно високо.

Балиос, пуснат свободен, стоеше край една от колоните до стълбите

и изглеждаше изтощен. Уил явно го беше яздил като дявол, помисли си

Джем, но все пак бе пристигнал. Това обаче бе слаба утеха, като се имаше

предвид, че вратите на Института зееха отворени. Джем усети да го

полазват тръпки. Гледката бе смущаваща, по начина, по който би било

смущаващо лице без очи, или пък небе без звезди.

Нещо, което просто не би трябвало да е така.

— Уил? — извика Джем. — Чуваш ли ме?

Когато отговор не последва, той скочи от мястото на кочияша и взе

бастуна си. Държеше го леко, балансирайки тежестта. Китките вече го

боляха, което го изпълни с безпокойство. Болките в ставите

свидетелстваха, че ефектът от демонската отрова отминава, а скоро

тъпата болка щеше да се разпростре из цялото му тяло, докато пламне

като пожар. А сега не можеше да си позволи болката. Трябваше да се

погрижи за Уил, за Теса. Не можеше да се отърве от спомена за нея, как го

гледаше, докато той произнасяше древните слова. Изглеждаше толкова

притеснена. Мисълта, че се притеснява за него, го изпълни с неочаквано