Ангел с часовников механизъм

гръб. Престилката й се скъса и тя заплака.

— Моля ви — повтори Теса, докато гледаше към Мортмейн.

— Вие можете да спрете това, госпожице Грей — каза той, — като ми

обещаете, че няма да бягате. — Очите му горяха, докато я гледаше. —

Тогава ще ги пусна.

Очите на Джесамин, които се виждаха зад металната ръка,

притискаща устата й, умоляваха Теса. Създанието, което държеше Софи, се

бе изправило и тя висеше безсилна в хватката му.

— Ще остана — каза Теса, — имате думата ми. Само ги пуснете.

Настъпи дълга пауза. После Мортмейн се обърна към механичните

си чудовища.

— Чухте дамата. Отведете момичетата от тук и ги заведете долу. Не

ги наранявайте. — Той се усмихна тънко. — Оставете ме насаме с

госпожица Грей.

Още преди да влезе, Уил усети пронизващото чувство, че нещо не е

наред, че във въздуха витае нещо нечовешко, демонично. За пръв път бе

изпитал чувството на дванайсет години, докато бе носил онази проклета

кутия. Никога обаче не си бе представял, че ще го усети в Института.

Първо видя тялото на Агата, още щом прекрачи прага. Лежеше по

гръб, а изцъклените й очи се взираха в тавана. Предната част на сивата й

рокля бе просмукана с кръв. Уил почувства вълна от всепомитаща ярост,

която го замая. Той прехапа силно устни, наведе се, за да затвори очите й,

след което се изправи и се огледа.

Следите от битката бяха навсякъде. Изкривени парчета метал,

счупени спици, петна от кръв, смесващи се с локви машинно масло. Докато

приближаваше към стълбите, Уил настъпи и парче от слънчобрана на

Джесамин. Стисна зъби и продължи напред.

И там, свит до едно от стъпалата, беше Томас, притворил очи.

Неподвижен в локва кръв. На пода до него, встрани от ръката му, лежеше

меч. Острието му беше назъбено, сякаш с него са разбивани скали. От

гърдите на младежа стърчеше парче метал. Приличаше на отскубната част

от резачка или някаква подобна метална част, помисли си Уил, докато

коленичеше до Томас.

Гърлото му се сви. В устата си усещаше вкус на метал и гняв. Той

рядко тъжеше по време на битка и пазеше емоциите си за по-късно —

тези, които още не се бе научил да погребва толкова дълбоко, че да не ги

чувства. Което правеше от дванайсетгодишна възраст. Сърцето го болеше,

но гласът му остана спокоен, когато заговори:

— Сбогом, приятелю Томас — той се протегна, за да затвори очите на

момчето. — Аве...

Една ръка го хвана за китката. Смаян, Уил погледна надолу, когато

Томас отвори широко очи, бледи от приближаващата смърт.

— Недей — каза той с видимо усилие, — аз не съм ловец на сенки.

— Защитил си Института — отвърна Уил, — справил си се не по-зле,

от който и да било от нас.

— Не — Томас притвори очи изтощен. Гърдите му едва се надигаха.

Ризата му бе поаленяла от кръвта. — Ти щеше да ги прогониш, господарю

Уил. Знам, че щеше.

— Томас — прошепна Уил.

Искаше да каже — не говори и всичко ще се оправи, когато другите се

върнат. Но Томас нямаше да се оправи, никога вече. На Уил му се прииска

Джем да е тук вместо него. Джем бе този, който трябва да е до теб, когато

умираш. Джем можеше да говори така, че всичко да изглежда наред,

докато Уил смяташе, че са малко ситуациите, в които не влошава

положението.

— Тя е жива — промълви Томас, без да отваря очи.

— Моля? — изненада се Уил.

— Тази, за която се върна. Теса. Тя е със Софи — Томас говореше,

сякаш е ясно на всички, че Уил се е върнал за Теса. Изкашля се и от устата

му бликна кръв, която се стече надолу по брадичката. Но той изглежда не

забеляза. — Погрижи се за Софи, Уил. Софи е...

Но Уил така и не разбра каква е Софи, хватката на Томас внезапно

отслабна. Ръката му се отпусна и удари каменния под с грозен звук. Уил

отстъпи назад. Бе виждал смъртта много пъти и знаеше как настъпва.

Нямаше нужда да затваря очите на Томас, той вече ги бе склопил.

— Спи, тогава — каза той, — добри и верни служителю на

нефилимите. Благодаря ти за всичко.

Това не бе достатъчно. Изобщо. Но бе всичко, което можеше да

направи. Уил се изправи на крака и се затича по стълбите.

Вратите зад механичните създания се затвориха и в Храма настана

тишина. Теса можеше да чуе как водата ромони във фонтана зад нея.

Мортмейн я гледаше спокойно. Той не бе страшен на вид. Поне не

още. Дребен, обикновен на вид човечец, с тъмна коса, посивяваща по

слепоочията, със странни светли очи.

— Госпожице Грей — каза той, — надявах се, че първата ни среща ще

бъде при по-приятни обстоятелства.

Очите на Теса пламнаха.

— Какво сте вие? Магьосник?

Усмивката му бе механична, без никаква емоция.

— Просто човек, госпожице Грей.

— Но вие правите магии — каза тя, — говорите с гласа на Уил...

— Всеки може да се научи да имитира гласове, с достатъчно

тренировки — каза той. — Това е прост трик, като ловкостта на ръцете.

Ала никой не го очаква. Най-малко ловците на сенки. Те смятат, че хората

не стават за нищо.

— Не — прошепна Теса, — не смятат така.

Устата му се изкриви.

— Колко бързо се научихте да обичате естествените си врагове.

Скоро ще ви отуча от това — той пристъпи напред, а Теса направи крачка

назад. — Няма да ви нараня. Просто искам да ви покажа нещо.