Ангел с часовников механизъм

— По този въпрос две мнения няма — Уил погледна Джем

внимателно. Джем се зачуди дали лицето му е така поаленяло, колкото се

опасяваше. Лекарството, което бе взел преди да напуснат Института,

губеше ефект по-бързо, отколкото трябва. Друг път това би го ужасило, но

сега отхвърли мисълта от ума си.

— Според теб Мортмейн очаквал ли е да убием госпожа Дарк? —

попита той, повече защото имаше нужда от още няколко глътки въздух,

преди да се качи в каретата, отколкото защото считаше въпроса за важен.

Уил бе разкопчал якето си и бърникаше в един от джобовете.

— Предполагам — отговори той разсеяно, — или по-вероятно,

надявал се е да се избием взаимно. Това щеше да е идеално за него.

Очевидно иска де Куинси мъртъв и е решил да ползва нефилимите като

банда лични убийци. — Уил изтегли сгъваем нож от вътрешния си джоб и

го погледна доволно.

— Един кон — рече той, — е много по-бърз от карета.

Джем стисна клетката, която държеше, по-силно. Сивата котка

наблюдаваше всичко с любопитни жълти очи.

— Моля те, не ми казвай, че ще направиш това, което мисля, че ще

направиш, Уил.

Уил отвори ножа и се запъти към конете.

— Няма време за губене, Джеймс. А Ксантос може да тегли каретата и

сам, ако само ти си в нея.

Джем тръгна подире му, но тежката клетка, както и собственото му

изтощение, го забавиха.

— Какво смяташ да правиш с този нож? Нали няма да колиш конете?

— Не, естествено — Уил вдигна острието и започна да реже хамута,

придържащи Балиос, любимият му жребец.

— А — каза Джем, — виждам. Ще отлетиш на коня, подобно на Дик

Търпин* и ще ме оставиш тук. Да не си полудял?

* Екзекутиран английски конекрадец, превърнат от по-късни

литературни произведения в герой. — Бел. прев.

— Някой трябва да се погрижи за котето.

Хамутът падна и Уил се метна на Балиос.

— Но Уил — вече сериозно притеснен, Джем остави клетката на

земята, — не можеш.

Но бе твърде късно. Уил удари коня с пети. Балиос се изправи и

изцвили, а Уил се притисна до него — Джем можеше да се закълне, че е

ухилен — и след това конят препусна към портите. След миг той и ездачът

му се скриха от поглед.

19

Бодицея

От първия си дъх тя принадлежи ми.

Моя е по право, от раждането до смъртта.

Моя, моя — тъй заклеха се бащите ни.

Алфред Тенисън, „Maud"

Теса се огледа неспокойно, след като вратите на Храма се затвориха

зад гърба й. Помещението бе по-тъмно, отколкото по време на срещата й с

Камила. Големите свещници бяха празни, само магическите светлини

премигваха от стената. Статуята на ангела продължаваше да рони

несекващи сълзи във фонтана. Въздухът в стаята бе леденостуден и тя

потрепери.

Софи, която бе пъхнала ключа обратно в джоба си, изглеждаше

толкова нервна, колкото и Теса.

— Ето ни тук — каза тя. — Толкова е студено.

— Е, убедена съм, че едва ли ще останем тук задълго — рече

Джесамин. Все още държеше ножа на Нат в ръка. Острието му

проблясваше. — Някой ще дойде да ни спаси. Уил или Шарлот...

— И ще намери Института пълен с механични чудовища, а също и

Мортмейн — напомни й Теса и потрепери. — Не мисля, че ще е толкова

просто, колкото го описваш.

Джесамин я погледна със студените си тъмни очи.

— Е, не се дръж сякаш вината е моят. Ако не беше ти, нямаше да се

забъркаме в тази каша.

Софи бе застанала до огромните колони. Изглеждаше много

мъничка, но гласът й отекна в каменните стени.

— Това не бе никак мило, госпожице.

Джесамин приседна на крайчеца на фонтана, сетне смръщена се

изправи на крака. Тя нервно приглади краищата на роклята си, които се

бяха навлажнили.

— Може би не е мило, но е вярно. Магистърът е тук само заради Теса.

— Казах на Шарлот, че проблемът е в мен — тихо рече Теса, — казах

й да ме отпрати, но тя не пожела.

Джесамин тръсна глава.

— Шарлот е мекушава, също като Хенри. А Уил се възприема като

Галахад, винаги готов да се притече на помощ. Същото важи и за Джем.

Никой от тях не е особено практичен.

— Предполагам — каза Теса, — че ако зависеше от теб...

— ...щеше да видиш вратата и да изхвърчиш на улицата — завърши

Джесамин. Сетне видя как я гледа Софи и добави: — Не ме гледай така,

Софи. Агата и Томас щяха да са живи, ако аз командвах парада, не е ли

така?

Софи пребледня, от което белегът върху бузата й изпъкна

яркочервен.

— Томас е мъртъв?

Джесамин изглеждаше така, сякаш е осъзнала, че е направила

грешка.

— Не исках да прозвучи така.

Теса я изгледа.

— Какво се случи, Джесамин? Видяхме как те раняват...

— И не направихте нищо по въпроса — каза Джесамин, след което

седна на ръба на фонтана, очевидно без повече да я е грижа за

състоянието на роклята й.

— Изпаднах в безсъзнание... и когато се събудих, видях, че всички

освен Томас са си тръгнали. Дори Мортмейн го нямаше, но съществата му

още бяха там. Едно от тях тръгна към мен. Аз потърсих слънчобрана си, но

той бе стъпкан и натрошен. Томас бе обграден от онези чудовища.

Тръгнах към него, но той ми каза да бягам. И аз... побягнах.

Тя вдигна брадичка сърдито. Очите на Софи блеснаха.