Ангел с часовников механизъм

— Уил — попита тя, — ти ли си това наистина?

Заля го вълна на облекчение, последвана бързо от ужас. Да види как

Томас умира пред очите му, а сега и това. Може би можеше да я спасят? Но

знаците нямаше да помогнат. Как се лекуваха долноземци? Само

Мълчаливите братя знаеха.

— Превръзки — каза Уил, повече на себе си, — трябват ми

превръзки.

Той понечи да я постави да легне, но Теса го хвана за китката.

— Уил, трябва да си внимателен. Мортмейн е истинският Магистър.

Той бе тук...

Уил щеше да се задави.

— Тихо. Запази силата си. Мортмейн го няма. Ще викна помощ...

— He — тя го стисна по-силно, — няма нужда. Уил. Кръвта не е моя.

— Моля? — зяпна той. Може би бе изпаднала в делириум, помисли си

той, ала гласът и хватката й бяха изненадващо силни за някой, който

следва да е мъртъв.

— Каквото и да ти е сторил, Теса...

— Аз го сторих — каза тя със същия твърд тон, — направих го, Уил.

Това бе единственият начин да го прогоня. Никога нямаше да ме остави

тук. Не и ако смяташе, че съм жива.

— Но...

— Затова се превъплътих. Когато ножът ме докосна, се превъплътих.

Точно в този момент. Нещо, което Мортмейн каза, ме вдъхнови — че

фокусът е нещо просто и никой не го очаква.

— Нищо не разбирам. А кръвта?

Тя кимна, а малкото й лице светеше от облекчение и удоволствие, че

му разказва какво е сторила.

— Имаше една жена, в която Сестрите на мрака ме накараха да се

превъплътя. Тя бе загинала от огнестрелна рана и когато се превъплътих

в нея, кръвта рукна около мен. Разказвала ли съм ти за това? Мисля, че

съм, но това няма значение. Помня я и се превъплътих в нея, само за миг,

но кръвта потече както и преди. Обърнах се с гръб към Мортмейн, за да не

види как се превръщам и се строполих, все едно ножът наистина ме е

пронизал. Бързото превъплъщение действително ме накара да припадна.

Светът потъмня, а след това чух как Мортмейн ме вика — знаех, че ще

дойда на себе си и че ще трябва да се преструвам на умряла. Опасявах се,

че ще установи истината, ако ти не беше дошъл.

Тя сведе поглед и Уил можеше да се закълне, че в тона й се

прокрадва задоволство.

— Измамих Магистъра, Уил! Не смятах, че е възможно. Той бе

толкова уверен в превъзходството си. Но си спомних какво ми каза за

Бодицея. Ако не бяха думите ти, Уил...

Тя го погледна с усмивка. Усмивката й разби остатъците от неговите

задръжки. Разби ги на прах. Той бе свалил предпазните огради, когато бе

сметнал, че си е отишла, а нямаше време да ги издигне наново.

Безпомощен, той я притисна към себе си. За миг тя го прегърна силно,

топла и жива в ръцете му. Косата й докосна бузата му. Светът отново стана

цветен. Той можеше да диша отново и в този момент вдиша от нея.

Миришеше на сълзи, кръв, сол. На Теса.

Тя го погледна, очите й блестяха.

— Когато чух гласа ти, мислех, че сънувам — каза тя, — но ти си

истински.

Очите й намериха лицето му и, доволни от това, което видяха, тя се

усмихна.

— Ти си истински.

Той отвори уста. Думите бяха там. Бе готов да ги изрече и тъкмо

тогава през него мина вълна на ужас, вълната на някой, който, бродейки в

мъглата, се е спрял и установил, че е на сантиметри от зейнала пропаст.

Начинът, по който го гледаше... тя можеше да прочете истината в очите

му, осъзна той. Явно го четеше като отворена книга. Нямаше време, шанс

да се скрие.

— Уил — прошепна тя, — кажи нещо, Уил.

Но нямаше нищо за казване. Имаше я само бездната.

Която бе там отпреди нея.

И винаги щеше да бъде.

Изгубих всичко, помисли си Уил. Абсолютно всичко.

20

Ужасно чудо

Но, чуйте, всеки е убивал

любимата жена -

един с отровно нежен поглед,

друг с думичка една,

страхливецът с целувка кротка,

а смелият — с кама.

Оскар Уайлд, „Балада за Редингската тъмница"*

* Превод Асен Тодоров

За ловците на сенки руните, които символизираха скръб, бяха

червени. А цветът на смъртта бе бял.

Теса не знаеше това. Не го бе прочела в Кодекса и затова бе изумена

когато видя петимата ловци от Института да се отправят към каретата,

пременени в бяло като за сватба, докато двете със Софи гледаха от

прозорците на библиотеката.

Няколко души от Анклава бяха убити по време на прочистването на

вампирското скривалище на де Куинси. Погребението бе в тяхна чест,

макар да погребваха също и Томас и Агата. Шарлот бе обяснила, че

погребенията на нефилими обикновено са само за нефилими, но може да

бъде направено изключение за онези, загинали в служба на Клейва.

На Софи и Теса обаче бе забранено да отидат. Самата церемония бе

затворена за тях. Софи каза на Теса, че така е по-добре, че не иска да види

как Томас изгаря, а пепелта му се разпръсква из Града на тишината.

— Бих искал да го помня какъвто беше — каза тя, — както и Агата.

След това стисна устни и не каза нищо повече.

Анклавът остави охрана, няколко ловци на сенки, които доброволно

останаха да пазят Института. Щеше да мине много време, помисли си Теса,

преди отново да го оставят неохраняван.