Ангел с часовников механизъм

Докато ги нямаше, тя чете на прозореца. Не избра нещо свързано с

нефилимите, демоните или долноземците, а предпочете „Повест за двата

града“, която намери на рафта на Шарлот. Наложи си да не мисли за

Мортмейн, за Томас или Агата, за нещата, които Мортмейн й бе наговорил

в Храма — и най-вече, за Натаниъл и това къде е сега той. Всяка мисъл за

брат й караше стомаха й да се свие, а очите й да засмъдят.

Освен това, имаше и други грижи на главата си. Преди два дни бе

призована да се яви пред Клейва в библиотеката на Института. Мъж,

когото останалите наричаха Инквизитора, я бе разпитал за Мортмейн,

задавайки въпросите си отново и отново, дебнещ за всяка промяна в

историята, докато накрая тя не се бе изтощила напълно. Питаха я за

часовника, който той искаше да й даде и дали знае на кого е принадлежал.

Теса не знаеше и понеже Мортмейн го бе отнесъл със себе си, това,

напомни им тя, едва ли щеше да се промени. Разпитаха и Уил, за това,

какво му бе казал Мортмейн преди изчезването си. Уил отвърна на

въпросите нетърпеливо, което не изненада никого. Накрая си изпроси

наказание за грубост и неподчинение.

Инквизиторът пожела Теса да се съблече гола, за да се потърси знак

като на останалите магьосници, но Шарлот прекрати това. Когато най-

сетне пуснаха Теса, тя излезе по коридора подир Уил, ала него вече го

нямаше. Оттогава изминаха два дни и през това време тя почти не го видя,

нито пък разговаряха. Погледнеше ли го, той отклоняваше поглед.

Излезеше ли от стаята с надежда, че той ще я последва, той не го правеше.

Бе влудяващо.

Не можеше да не се замисли дали само тя смята, че нещо специално е

преминало през тях на пода в Храма. Излязла от тъмнина, по-гъста от тази

при всяко предишно превъплъщение, тя се бе намерила в прегръдката на

Уил, а погледът му бе по-смутен от всякога. Едва ли си бе въобразила и

начина, по който той произнесе името й. По който я погледна.

Не. Не си го бе въобразила. На Уил му пукаше за нея, бе сигурна в

това. Да, беше се държал грубо почти през цялото време, откакто се бяха

запознали, но това се случваше и в книгите. Нима Дарси не бе груб с

Елизабет Бенет, преди да й предложи брак, а и по време на самото

предложение? Нима Хийтклиф някога се бе държал различно с Кати?

Макар че, трябваше да признае тя, Сидни Картън и Чарлс Дарней винаги

се отнасяха мило с Луси Манет.

„И все пак имах слабостта, и все още имам слабостта, да искам да

знаете с каква внезапна магия ме възпламенихте и накарахте една

купчина пепел да лумне в огън."

Но това, че от онази нощ в Храма Уил нито я бе поглеждал, нито бе

изговарял името й, бе тревожен. Тя смяташе, че знае причината. Бе се

досетила от начина, по който я бе погледнала Шарлот, от начина, по който

всички около нея мълчаха. Бе очевидно. Ловците на сенки щяха да я

прогонят.

И защо не, помисли си с горчивина тя. Институтът бе за нефилими,

не за долноземци. Бе донесла само смърт и разрушения за краткия си

престой в това място. Един Господ знаеше какво ще се случи, ако остане

там. Разбира се, тя нямаше къде да иде, нито при кой, но какво значение

имаше това за тях. Законът на Завета бе ясен, не можеше да се изменя или

нарушава. Може би накрая щеше да се наложи да живее с Джесамин в

някое имение в Белгравия. Какво пък, можеше и да е по-лошо.

Шумът на колелетата от каретата по камъните отвън, който

ознаменува завръщането на ловците от Града на тишината, я изкара от

мрачното й вцепенение. Софи се спусна бързо по стълбите, за да поздрави

новодошлите, докато Теса наблюдаваше през прозореца как един по един

слизат от каретата.

Хенри бе прегърнал Шарлот, която се подпираше на него. След тях се

появи Джесамин, с бледи цветя в косата си. Теса щеше да се възхити на

вида й, ако не хранеше подозрението, че Джесамин обича погребенията,

наясно с това, че изглежда много добре в бяло. После се появиха Джем и

Уил. И сребърната коса на Джем, и черните кичури на Уил изглеждаха

странно на фона на белите им дрехи. Бял и черен офицер, помисли си Теса,

докато те се качваха по стълбите, изчезвайки зад вратите на Института.

Едва бе оставила книгата на стола до себе си, когато вратата на

библиотеката се отвори и Шарлот влезе, все още сваляйки ръкавиците си.

Шапката й я нямаше, а около лицето й се спускаха влажни къдрици.

— Знаех си, че ще те намеря тук — каза тя, като прекоси стаята, за да

седне до стола срещу този на Теса, който пък бе до прозореца. Тя остави

белите ръкавици на масата и въздъхна.

— Беше ли... — започна Теса.

— Ужасно? Да. Мразя погребенията, макар Ангелът ми е свидетел, че

съм била на много — Шарлот прехапа устни. — Звуча като Джесамин.

Забрави какво казах, Теса. Саможертвата и смъртта са част от живота на

ловците на сенки. Винаги съм знаела това.

— Зная — стана много тихо. Теса усети сърцето си да бие кухо, като

стар стенен часовник в празна стая.

— Теса... — започна Шарлот.

— Знам какво ще ми кажеш, Шарлот. Всичко е наред.

Шарлот премигна.

— Така ли? И...