Ангел с часовников механизъм

Тя се изправи и огледа. Стоеше в плоския, широк център на покрива,

който бе обкръжен от висока до кръста стоманена решетка. Нейните

решета завършваха със символи, подобни на заострени цветя. На

далечния край на покрива стоеше Уил, облегнат на решетката. Той не се

обърна, дори когато вратата се затвори зад нея и тя пристъпи към него,

отърквайки издрасканите си длани о плата на роклята си.

— Уил — каза тя.

Той не помръдна. Слънцето изчезваше в огнено зарево. Над река

Темза се събираха пушеците от фабриките, като тъмни пръсти, шарещи по

червеното небе. Уил се бе облегнал на решетката, сякаш бе изтощен и

възнамеряваше да се отпусне върху острите като копия цветя, за да се

свърши всичко. Не даде знак, че е чул Теса, докато тя приближаваше към

него. — Уил — каза тя отново, — какво правиш?

Но той не я погледна. Гледаше към града, тъмен силует на фона на

червенеещото небе. Куполът на „Сейнт Пол" блестеше през мръсния

въздух, а Темза приличаше на силен черен чай, нашарена тук-там от

тъмните силуети на мостовете. По краищата имаше и малки тъмни

фигурки — клошари, които се надяваха да намерят нещо ценно във

водата, което после да продадат.

— Спомних си — каза Уил, без да я поглежда, — какво исках да си

спомня онзи ден. Блейк. „ Гледам аз Лондон, това ужасно човешко

творение на Бога".

Той погледна към пейзажа.

— Милтън е смятал Ада за град, знаеш ли. Мисля, че почти е улучил.

Вероятно Лондон е входът към Ада и ние сме прокълнати души,

отказващи да продължим, ужасени, че това, което е от другата страна, ще е

по-лошо от вече видения ужас.

— Уил — Теса бе озадачена, — какво има, какво не е наред?

Той стисна решетките с две ръце. Пръстите му побеляха.

Ръцете му бяха покрити с драскотини, кокалчетата на юмруците му

бяха червени и черни. Лицето му също бе издраскано, със синина по

линията на челюстта, с алено петно под окото. Долната му устна бе

напукана и подута. Не бе излекувал нито една от тези рани.

Тя не можеше да разбере защо.

— Трябваше да се досетя — каза той, — че това е номер. Че

Мортмейн лъже за причината да дойде тук. Шарлот толкова цени моите

умения на тактик, но един добър тактик никога не се доверява на сляпо.

Бях глупак.

— Шарлот смята, че вината е нейна. Хенри — че е негова. А аз, че е

моя — нетърпеливо го прекъсна Теса. — Но не можем всички да

обвиняваме себе си, нали така?

— Че как може вината да е твоя? — учуди се Уил. — За това, че

Мортмейн е обсебен от мисълта за теб? Това едва ли...

— Затова, че вкарах Натаниъл вътре — каза Теса. Само при

изговарянето на думите сърцето й се сви. — За това, че ви убедих да му се

доверите.

— Ти го обичаше — каза Уил — той бе твой брат.

— И още е — каза Теса — и още го обичам. Но знам какъв е. Винаги

съм знаела. Просто не исках да го повярвам. Смятам, че всички ние лъжем

сами себе си, малко или много.

— Да — гласът на Уил прозвуча напрегнат и далечен, — и аз мисля

така. Теса бързо добави.

— Но дойдох с добри новини, Уил. Ще ми позволиш ли да ти ги кажа?

— Казвай — гласът му бе глух и лишен от емоция.

— Шарлот каза, че мога да остана — рече Теса, — тук, в Института.

Уил не отговори нищо.

— Каза, че няма Закон срещу това — продължи Теса, все по-

объркана, — че няма нужда да напускам.

— Шарлот никога не би те изгонила, Теса. Тя не би изоставила и муха

в паяжина. Нямаше да изостави и теб.

В гласа на Уил нямаше никакво чувство, никакъв живец. Просто

споменаваше факт.

— Мислех — вълнението на Теса спадна бързо, — че поне малко ще

си доволен. Че ставаме приятели.

Видя как адамовата му ябълка мръдва, когато той преглътна. Ръцете

му върху решетката се напрегнаха.

— Като приятел — продължи тя, все по-тихо, — започнах да ти се

възхищавам, Уил. И да ме е грижа за теб.

Тя се протегна, за да докосне ръката му, но се отдръпна, смаяна от

напрежението в позата му, от това колко са бели кокалчетата на юмруците

му, стиснали желязната решетка. Червените руни за скръб изпъкваха,

алени върху бледата кожа, сякаш изрязани с нож.

— Мислех, че може би...

Най-после Уил се обърна към нея. Теса бе смаяна от изражението на

лицето му. Сенките под очите му бяха така тъмни, че приличаха на кухини.

Тя стоеше и го гледаше. Искаше й се той да каже това, което някой

герой от книга би казал в този момент.

„Теса, чувствата ми са много по-силни от обикновено приятелство.

Много по-специални, по-ценни от това."

Ала вместо това той каза:

— Ела.

В гласа му нямаше нищо дружелюбно, нито пък в позата му. Теса се

пребори с инстинкта си да се отдръпне и го приближи, достатъчно близо,

че той да може да я докосне. Той се протегна и докосна леко косата й,

отмятайки няколко кичура от лицето й.

— Тес.

Тя го погледна. Очите му бяха в същия цвят като замърсеното от

пушеци небе. Дори насинено, лицето му бе красиво. Искаше да го докосне,

искаше го по някакъв инстинктивен начин, който не можеше да обясни

или контролира. Когато той се наведе да я целуне, единственото, което

можа да направи, е да се удържи на едно място, докато устните им не се