Ангел с часовников механизъм

При тези думи лицето на Джесамин помръкна. Тя наистина мрази

онова място, помисли си Теса, озадачена. Какво ли толкова ужасно имаше

в Института? Наистина, самата причина за съществуването му бе особена,

но Джесамин би следвало да е свикнала с това. Нали все пак бе ловец на

сенки?

— Денят е прекрасен — каза Джесамин, — а пък ти не си видяла

нищо от Лондон. Защо не се разходим в Хайд Парк? След това ще отидем

до Гюнтер и ще кажем на Томас да ни купи сладолед!

Теса погледна през прозореца. Небето бе сиво и облачно, като само

през определени пролуки, където облаците се бяха разпръснали, се

виждаше небесната синева. В Ню Йорк това нямаше как да мине за

прекрасен ден, но в Лондон явно имаше по-различен стандарт за времето.

А и бе длъжница на Джесамин, за която връщането у дома бе очевидно

последното нещо, което би искала да направи.

— Обожавам парковете — каза Теса.

Джесамин почти се усмихна.

— Не каза на госпожица Грей за зъбците — рече Хенри.

Шарлот вдигна глава от бележките си и кимна. Бе й трудно да

преглътне, че Клейвът разрешаваше на Института да има само една

карета, макар често да бе молила за втора. Тази, която имаха, бе хубава, а

Томас бе отличен кочияш. Но когато ловците на сенки тръгваха в

различни посоки, както днес, Шарлот се принуждаваше да заема карета от

Бенедикт Лайтууд, с който определено не бяха първи приятели.

Естествено, единствената карета, която той бе склонен да им отпусне, бе

малка и неудобна. Така нещастният Хенри, който бе много висок,

постоянно удряше главата си в тавана й.

— Не — отговори тя, — бедното момиче и без това е достатъчно

объркано. Не можех да й кажа, че механичните части, които намерихме в

мазето на къщата, са произведени от компанията, която е наела брат й. Тя

и без това е толкова притеснена за него. Повече, отколкото е в състояние

да понесе.

— Това може и да не значи нищо, мила — напомни й Хенри.

— Компанията на Мортмейн произвежда повечето машинарии в

Англия. Той е нещо като гений, този Мортмейн. Патентовал е система,

която произвежда...

— Да, да — Шарлот се опита да сдържи досадата в гласа си, — а може

би трябваше да й кажем. Но прецених, че е по-добре първо да поговорим с

господин Мортмейн и да си създадем впечатление. Ти си прав. Той може

да не знае нищо и да няма нищо общо. Но ще бъде голямо съвпадение,

Хенри. А аз не вярвам в съвпаденията.

Шарлот отново погледна към бележките, които си бе изготвила

относно Аксел Мортмейн. Той бе единственият — и вероятно, макар

записките да не уточняваха, незаконен — син на доктор Холингуърт

Мортмейн, който за няколко години се бе превърнал от обикновен лекар

на търговски кораб, пътуващ до Китай, в богат търговец, купуващ и

продаващ подправки, захар, коприна, чай и — не пишеше, но Шарлот бе

съгласна с Джем по въпроса — опиум.

Когато доктор Мортмейн бе починал, точно след подписването на

мирния договор от Нанкин*, синът му Аксел, едва навършил двайсет

години, бе наследил огромното му богатство, което бе инвестирал в

построяването на кораби, по-бързи от всички други. За десетина години

Мортмейн първо бе удвоил, а после и учетворил богатството на баща си.

* Мирен договор между Великобритания и Китай, в който

британците получават изключително изгодни условия. — Бел. прев.

През последните години той бе напуснал Шанхай и се бе установил в

Лондон. Бе продал търговските си кораби и с парите бе съградил огромна

компания за производство на части за механични устройства — от малки

джобни часовници до големи стенни. Аксел Мортмейн бе изключително

богат човек.

Каретата спря пред редица от еднотипни бели къщи, всяка от които

имаше бели прозорци, гледащи към площада. Хенри подаде глава през

прозорчето и погледна номера на месинговата табелка на входната врата.

— Това трябва да е — каза той и посегна към вратата на каретата.

— Хенри — рече Шарлот, като постави длан на ръката му, — моля те,

не забравяй какво си говорихме тази сутрин.

Той се усмихна тъжно.

— Ще направя каквото мога, за да не те изложа и да не оплескам

разследването. Честно казано, понякога се чудя защо ме водиш на тези

срещи. Знаеш, че съм безнадежден в общуването.

— Не си безнадежден, Хенри — каза нежно Шарлот. Искаше да

протегне ръка и да го помилва по лицето, да приглади косите му, да го

успокои. Ала се сдържа. Знаеше — няколко пъти я бяха съветвали, — че не

трябва да обгръща Хенри с привързаност, която той вероятно не желае.

След като оставиха каретата на кочияша на семейство Лайтууд, те се

изкачиха по стълбите и позвъниха на вратата. Отвори лакей в тъмносиня

униформа и кисело изражение на лицето.

— Добро утро — излая той грубо, — мога ли да попитам по каква

работа звъните?

Шарлот погледна крадешком към Хенри, чийто замечтан поглед

минаваше през лакея и потъваше в нищото. Един Господ знаеше какво

занимава ума му — най-вероятно зъбчати колела, предавателни

механизми и други джунджурии. Определено обаче не бе ситуацията, в

която бяха попаднали.

— Аз съм госпожа Грей, а това е съпругът ми, господин Хенри Грей.