Ангел с часовников механизъм

— Благодаря — Уил пусна рамото й, след което вдигна ръка, за да я

докосне по бузата — тъй леко, че тя се запита дали не си е въобразила.

Твърде объркана, за да каже нещо, тя стоеше смълчана, когато той

затвори вратата помежду им. Щом чу как ключалката изщраква, осъзна

защо се бе почувствала странно, когато Уил се бе привел над нея.

Макар да бе казал, че е бил навън, за да се напие, и макар да

твърдеше, че някой е строшил кана, пълна с джин, в главата му — около

него изобщо не се усещаше миризмата на алкохол.

Мина доста време, преди Теса да успее да заспи тази нощ. Лежеше

будна, Кодексът стоеше отворен до нея, а ангелът с часовников механизъм

тиктакаше на гърдите й, докато тя наблюдаваше сенките, хвърляни от

нощната лампа на тавана.

Теса се оглеждаше в огледалото над тоалетката, докато Софи

закопчаваше копчетата на гърба на роклята й. Изглеждаше много бледа на

фона на утринната светлина, която влизаше през високите прозорци, а

сивите кръгове под очите й приличаха на петна.

Никога не бе обичала да се оглежда в огледалото. Стигаше й да

хвърли един поглед, за да види как изглежда косата й и дали няма петна

по дрехите. Сега обаче не можеше да спре да се взира в тънкото, бледо

лице на отражението.

Изглеждаше като през неспокойна водна повърхност, като вибрация

преди превъплъщение. Сега, след като бе носила други лица и бе гледала

през чужди очи, как можеше да каже, че някое лице е нейно, дори ако е

рожденото й? Когато се превъплъщаваше обратно в себе си, как можеше

да е сигурна, че не е настъпила някаква малка промяна в нея, нещо, което

я правеше друг човек? И имаше ли изобщо значение как изглежда? След

като лицето й не бе нищо повече от маска от плът, нямаща отношение към

истинското й „аз“?

Можеше да види и Софи в огледалото. Лицето й бе извърнато така,

че белязаната буза се отразяваше. На дневна светлина изглеждаше още

по-ужасно, като красива картина, която някой с нож е нарязал на ивици.

На Теса й се искаше да попита какво се е случило, но знаеше, че не бива.

Вместо това каза:

— Много съм ти задължена, че ми помагаш да се облека.

— Радостна съм да помогна, госпожице — тонът на Софи не

издаваше нищо.

— Само исках да попитам... — започна Теса и усети как Софи се

напрегна. Смята, не ще я попитам за лицето й

, помисли си Софи. Но

всъщност каза: — Тонът, с който се обърна към Уил снощи...

Софи се засмя, кратко, но от сърце.

— Мога да държа на господин Херондейл какъвто тон искам и когато

искам. Това беше една от уговорките ни при наемането ми.

— Шарлот те оставя да поставяш условия?

— Не всеки може да работи в Института — започна да обяснява

Софи. — Трябва да имаш Зрението. Агата го има, както и Томас. Госпожа

Брануел ме взе веднага щом разбра, че и аз го имам, тъй като от години

търсеше прислужница за госпожица Джесамин. Тя ме предупреди, че

господин Херондейл вероятно ще се държи грубо и невъзпитано. Каза ми,

че и аз мога да се държа грубо и никой няма да има нищо против.

— Е, той има нужда някой да бъде груб с него. Самият той е груб с

всички.

— Вероятно и госпожа Брануел си е помислила същото — усмихна се

Софи.

Теса видя усмивката й в огледалото. Софи изглеждаше чудесно, щом

се усмихнеше, въпреки белега.

— Ти харесваш Шарлот, нали? — попита Теса. — Тя изглежда много

мила.

Софи сви рамене.

— В предишната къща, в която работех, господин Аткинс — така се

казваше господарят — следеше всяка свещица и всяко сапунче. Трябваше

да използваме и последната стружка на сапуна, преди да получим нов. Но

госпожа Брануел ми дава нов сапун когато поискам.

Тя изрече това все едно е най-голямото свидетелство за характера на

Шарлот.

— Предполагам, че Институтът разполага с много пари — каза Теса,

мислейки си за красивите мебели и импозантността на мястото.

— Може би. Ала съм кърпила достатъчно рокли за госпожа Брануел,

за да знам, че тя не купува нови.

Теса помисли са синята дреха, която Джесамин бе носела

предишната вечер.

— Ами госпожица Лъвлис?

— Тя си има пари — отговори мрачно Софи. Сетне се отдръпна от

Теса.

— Ето. Готова сте.

Теса се усмихна.

— Благодаря ти, Софи.

Когато Теса отиде в трапезарията, другите вече закусваха. Шарлот бе

облечена с обикновена сива рокля и си мажеше филия с мармалад. Хенри

се бе скрил наполовина зад вестник, а Джесамин хапваше на малки хапки

овесена каша. Уил усърдно нагъваше бекон с яйца. За човек, който твърди,

че е пил цяла нощ, според Теса това бе странно.

— Тъкмо за вас приказвахме — каза Джесамин докато Теса сядаше, и

побутна една сребърна чиния по масата към нея.

— Бекон?

Теса взе вилицата си и се огледа напрегнато.

— Какво сте приказвали за мен?

— Какво да правим с теб, разбира се. Долноземците не могат да се

нанасят в Института за постоянно — каза Уил. — Според мен трябва да я

продадем на циганите от Хемпстед Хийт* — добави той, като се обърна

към Теса. — Чувал съм, че купуват жените като коне.

* Голям парк в Лондон. — Бел. ред.

— Уил, стига! — вдигна поглед от закуската си Шарлот. — Това е

нелепо.

Уил се облегна на стола си.

— Права си. Няма да я купят. Твърде е хилава.