Ангел с часовников механизъм

виждаше небето, нито пък чуваше гласове.

Джесамин бе спряла зад нея. Лицето й бе изкривено от страх.

— Отклонихме се от пътя — прошепна тя.

— Е, какво толкова, ще се върнем назад, нали? — Теса се завъртя,

оглеждайки се за пролука в дърветата, за слънчева светлина.

— Мисля, че дойдохме от...

Изведнъж Джесамин сграбчи ръката на Теса, с пръсти, извити като

котешки нокти. Някой... не, нещо се бе появило на пътя.

Фигурката бе малка, тъй малка, че Теса за момент реши, че е на дете.

Но когато пристъпи на светло, видя, че е на мъж — прегърбен и сбръчкан,

облечен като клошар, с раздърпани дрехи и измачкана шапка на главата.

Лицето му бе съсухрено и бледо, като изсушена ябълка, а очите му

блещукаха измежду дебели пластове кожа.

Той се ухили и разкри зъби, остри като бръсначи.

— Сладки момиченца.

Теса погледна към Джесамин, която се бе сковала и гледаше

съществото, свила устни в тънка линия.

— Трябва да тръгваме — прошепна Теса и дръпна Джесамин за

ръката. Бавно, като насън, Джесамин позволи на Теса да я завърти към

пътя, по който бяха дошли...

И мъжът отново застана пред тях, препречил пътя им. Далеч, далеч

напред Теса видя парка и забеляза сечище, огряно от светлината.

Бе недостижимо далеч.

— Отклонихте се от пътя — каза странникът. Гласът му бе напевен,

ритмичен. — Сладки момиченца, отклонили се от пътя. Знаете какво става

с дечица като вас, нали?

Джесамин, все още скована, стискаше слънчобрана както удавник

сламка.

— Гоблине — каза тя, — или хобгоблине, не съм сигурна... ние

нямаме нищо против Прекрасния народ. Но ако ни докоснеш...

— Отклонихте се от пътя — припя ниският мъж и приближи към тях.

Теса видя, че блестящите му обувки всъщност не са обувки, а излъскани

подкови.

— Глупав нефилим, да дойдеш на тази ничия територия. Тази земя е

по-древна от всякакви Споразумения. Тази земя е странна, магическа. Ако

ангелската ти кръв покапе върху нея, лози от чисто злато ще поникнат, с

диаманти като техни плодове. Искам я. Искам кръвта ти.

Теса дръпна Джесамин за ръката.

— Джесамин, може би трябва...

— Тихо, Теса.

Джесамин освободи ръката си и насочи слънчобрана си към гоблина.

— По-добре не прави това. Недей...

Съществото скочи. Докато летеше към тях устата му се отвори

невъобразимо, плътта му се разцепи и Теса видя лице отдолу — озъбено и

свирепо. Тя изпищя и отстъпи назад. Кракът й се заплете в корен и тя

падна на земята. Видя как Джесамин вдигна слънчобрана си и с едно

завъртане на китката той се отвори като цвете.

Гоблинът изпищя. Той рухна назад, затъркаля се по земята и

продължи да пищи. Кръв потече от рана на бузата му, капейки по

парцаливото му сиво яке.

— Казах ти — процеди Джесамин, дишайки тежко, сякаш е бягала

през парка, — казах ти да ни оставиш на мира, гнусно същество такова!

Тя отново удари гоблина и сега Теса видя, че краищата на

слънчобрана блещукат в златистобяло и са остри като бръснач. Пъстрият

плат бе оплискан с кръв.

Гоблинът зави и вдигна ръце, за да се защити. Отново приличаше на

стар гърбушко и макар Теса да знаеше, че това е илюзия, не можа да не

почувства малко жал.

— Милост, господарке, милост!

— Милост? — излая Джесамин. — Ти искаше да пролееш кръвта ми

заради някакви си цветя! Мръсно, гнусно същество!

Тя отново го удари със слънчобрана, а после отново и отново.

Гоблинът виеше и се гърчеше. Теса седна, изтърси прахта от косата си и се

изправи на крака. Джесамин продължаваше да крещи и да размахва

слънчобрана, а създанието се гърчеше след всеки удар.

— Мразя те — изкрещя Джесамин с изтънял и треперещ глас, — теб

и всички като теб, долноземци уродливи, гадни...

— Джесамин! — Теса изтича до нея и я хвана здраво, притискайки

ръцете й към тялото. За момент Джесамин се напрегна и Теса разбра, че

няма как да я удържи, защото бе силна, а мускулите под нежната й кожа се

изпънаха като въжета. И тогава Джесамин внезапно се отпусна в ръцете на

Теса. Гласът й стана хрипкав, а слънчобрана се изплъзна от ръцете й.

— Не — изплака тя, — не исках. Не желаех. Не...

Теса погледна надолу. Тялото на гоблина лежеше сгърчено и

безжизнено в краката им. Кръвта му се стичаше по земята като тъмни

лозя. Докато прегръщаше ридаещата Джесамин, Теса не можа да не се

зачуди какво ли ще поникне от тази кръв сега.

Както можеше и да се очаква, Шарлот първа се съвзе от изненадата.

— Но, господин Мортмейн, не съм сигурна, че разбирам какво имате

предвид...

— Разбирате ме отлично — усмихна се той. Дяволита усмивка цъфна

на слабото му лице. — Ловци на сенки. Нефилими. Така се наричате, нали?

Деца на хора и ангели. Малко странно, предвид факта, че в Библията

нефилимите се описват като ужасяващи чудовища, нали така?

— Не е съвсем така — каза Хенри, неспособен да удържи

педантичността си. — Има един проблем с оригиналния превод от

арамейски...

— Хенри — каза Шарлот предупредително.

— Наистина ли оковавате душите на демоните в огромен кристал? —

любопитно попита Мортмейн. — Но това е великолепно!

— Имате предвид Пиксиса? — учуди се Хенри. — Това не е кристал,

по-скоро дървена кутия. А що се отнася до душите — демоните нямат

души. Имат енергия...

— Тихо, Хенри! — сопна се Шарлот.