Ангел с часовников механизъм

— Госпожо Брануел — каза Мортмейн с ужасна веселост, — не се

безпокойте. Вече зная всичко за вида ви. Вие сте Шарлот Брануел, нали

така? А това е вашият съпруг, Хенри Брануел. Ръководите Лондонския

институт, построен върху мястото, където някога се е издигала църквата

„Малките Вси Светии". Наистина ли мислите, че не знам кои сте? Особено

след като се опитахте да използвате внушение върху моя лакей? Знаете

ли, той не обича внушението. Има алергия към него.

Шарлот присви очи.

— И как се сдобихте с всичката тази информация?

Мортмейн се приведе напред и потри доволно ръце.

— Изучавам окултното. Бях очарован от света на сенките още щом

научих за него като младо момче, по време на едно от посещенията ми в

Индия. За човек в моето положение, с много пари и свободно време, малко

врати са затворени. Мога да си купувам всякакви книги, да събирам

всякаква информация. Знанието за вас не е така тайно, както може би си

мислите.

— Може би — рече Хенри, който изглеждаше силно разстроен. — но

да ви кажа е малко опасно. Да убивате демони не е като да стреляте по

тигри. Демоните могат да преследват вас така, както вие — тях.

Мортмейн се изкикоти.

— Но момчето ми, аз нямам намерение да се боря с демоните с голи

ръце. Тази информация, разбира се, е опасна за онези, склонни да действат

прибързано, ала моят ум е внимателен и предпазлив. Аз търся само знание

за света, нищо повече. — Той огледа кабинета си. — Трябва да ви призная,

досега никога не съм имал честта да разговарям с нефилим. Разбира се, за

вас често се говори в литературата, ала едно е да четеш за нещо, и съвсем

друго — да го изпиташ на живо. Вярвам, ще се съгласите с мен. Толкова

много мога да науча от вас...

— Достатъчно — каза Шарлот с леден глас.

Мортмейн я погледна объркан.

— Моля?

— След като знаете толкова много за нефилимите, господин

Мортмейн, може би ще бъдете така любезен да ни припомните каква е

нашата работа.

— Да унищожавате демони — доволно каза Мортмейн, — да

защитавате хората... мисля, че ги наричахте мундани.

— Да — каза Шарлот, — голяма част от защитата се състои в това, да

предпазваме хората от собствената им глупост. Виждам, вие самият не сте

изключение от това правило.

Мортмейн изглеждаше изумен. Той хвърли поглед към Хенри.

Шарлот видя какво се четеше в очите му. Това бе погледът между мъже,

който гласеше "Драги господине, не можете ли да контролирате съпругата

си?". Ала този поглед не достигна Хенри, който бе зает да гледа записките

върху бюрото на Мортмейн, в опити да ги разчете, макар да ги виждаше

наопаки. Почти не обръщаше внимание на разговора.

— Вие смятате, че знанието за окултното ви прави много умен —

каза Шарлот, — но съм виждала много мъртви мундани, господин

Мортмейн. Не знам колко пъти съм попадала на останките на хора, които

са се смятали за експерти в магията. Помня, когато бях момиче, как

попаднах в дома на някакъв юрист, член на общество на глупци, смятащи

се за магьосници. Прекарваха свободното си време, наметнати с роби и

драскайки пентаграми по земята. Една вечер решил, че притежава

нужните умения, за да призове демон.

— И?

— Оказал се прав — рече Шарлот, — призовал демон маракс.

Съществото го убило и след това изклало цялото му семейство. — Шарлот

говореше със спокоен глас, като че обсъждаше някакъв незначителен

факт. — Намерихме повечето от тях обезглавени, провесени наопаки в

конюшнята. Най-малкото дете се печеше на огъня. Така и не открихме

демона.

Мортмейн бе пребледнял, ала бързо се съвзе.

— Винаги има хора, които прекрачват границите на собствените си

способности, ала аз...

— Ала вие не бихте били така глупав — каза Шарлот, — само че в

този момент сте. Гледате към Хенри и мен, и не сте изплашен. Развеселен

сте. Виждате приказка, оживяла от страниците на книгите! — Тя удари с

юмрук по масата и той подскочи. — Но зад нас е силата на Клейва — каза

тя с най-студения глас, на който бе способна, — ние браним хората, хора

като Натаниъл Грей. Той е изчезнал и зад това изчезване се крие нещо

окултно. И тук намираме неговия началник, очевидно занимаващ се с

окултизъм. Дали тези два факта не са свързани?

— Но нима господин Грей е изчезнал? — заекна Мортмейн.

— Да. Сестра му дойде при нас, търсейки го. Бе научила от двама

магьосници, че той е в голяма беда. Докато вие тук се веселите, момчето

може би умира. Клейвът няма да е очарован.

Мортмейн подпря лицето си с ръка. Когато я отпусна, изглеждаше

състарен.

— Разбира се, ще ви кажа каквото искате да знаете.

— Отлично — сърцето на Шарлот туптеше бясно, но гласът й не

издаде нищо.

— Познавах бащата на Натаниъл. Наех го преди двайсет години,

когато „Мортмейн" се занимаваше с корабоплаване. Имах офиси в Хонконг,

Шанхай ... — той млъкна, когато видя как Шарлот нетърпеливо барабани с

пръсти по бюрото му.

— Ричард Грей работеше за мен тук, в Лондон. Беше най-добрият ми

и доверен служител. Умен и добър човек. Много ми бе мъчно, когато

замина за Америка. Когато Натаниъл ми писа и ми каза кой е, веднага го

наех.

— Господин Мортмейн — каза Шарлот със стоманен глас, — това

няма връзка с...

— О, има връзка — настоя дребният човечец, — виждате ли, моите