Ангел с часовников механизъм

— Джесамин! — Теса изтича до нея и я хвана здраво, притискайки ръцете й към тялото. За момент Джесамин се напрегна и Теса разбра, че няма как да я удържи, защото бе силна, а мускулите под нежната й кожа се изпънаха като въжета. И тогава Джесамин внезапно се отпусна в ръцете на Теса. Гласът й стана хрипкав, а слънчобрана се изплъзна от ръцете й.

— Не — изплака тя, — не исках. Не желаех. Не...

Теса погледна надолу. Тялото на гоблина лежеше сгърчено и безжизнено в краката им. Кръвта му се стичаше по земята като тъмни лозя. Докато прегръщаше ридаещата Джесамин, Теса не можа да не се зачуди какво ли ще поникне от тази кръв сега.

Както можеше и да се очаква, Шарлот първа се съвзе от изненадата.

— Но, господин Мортмейн, не съм сигурна, че разбирам какво имате предвид...

— Разбирате ме отлично — усмихна се той. Дяволита усмивка цъфна на слабото му лице. — Ловци на сенки. Нефилими. Така се наричате, нали? Деца на хора и ангели. Малко странно, предвид факта, че в Библията нефилимите се описват като ужасяващи чудовища, нали така?

— Не е съвсем така — каза Хенри, неспособен да удържи педантичността си. — Има един проблем с оригиналния превод от арамейски...

— Хенри — каза Шарлот предупредително.

— Наистина ли оковавате душите на демоните в огромен кристал? — любопитно попита Мортмейн. — Но това е великолепно!

— Имате предвид Пиксиса? — учуди се Хенри. — Това не е кристал, по-скоро дървена кутия. А що се отнася до душите — демоните нямат души. Имат енергия...

— Тихо, Хенри! — сопна се Шарлот.

— Госпожо Брануел — каза Мортмейн с ужасна веселост, — не се безпокойте. Вече зная всичко за вида ви. Вие сте Шарлот Брануел, нали така? А това е вашият съпруг, Хенри Брануел. Ръководите Лондонския институт, построен върху мястото, където някога се е издигала църквата „Малките Вси Светии”. Наистина ли мислите, че не знам кои сте? Особено след като се опитахте да използвате внушение върху моя лакей? Знаете ли, той не обича внушението. Има алергия към него.

Шарлот присви очи.

— И как се сдобихте с всичката тази информация?

Мортмейн се приведе напред и потри доволно ръце.

— Изучавам окултното. Бях очарован от света на сенките още щом научих за него като младо момче, по време на едно от посещенията ми в Индия. За човек в моето положение, с много пари и свободно време, малко врати са затворени. Мога да си купувам всякакви книги, да събирам всякаква информация. Знанието за вас не е така тайно, както може би си мислите.

— Може би — рече Хенри, който изглеждаше силно разстроен. — но да ви кажа е малко опасно. Да убивате демони не е като да стреляте по тигри. Демоните могат да преследват вас така, както вие — тях.

Мортмейн се изкикоти.

— Но момчето ми, аз нямам намерение да се боря с демоните с голи ръце. Тази информация, разбира се, е опасна за онези, склонни да действат прибързано, ала моят ум е внимателен и предпазлив. Аз търся само знание за света, нищо повече. — Той огледа кабинета си. — Трябва да ви призная, досега никога не съм имал честта да разговарям с нефилим. Разбира се, за вас често се говори в литературата, ала едно е да четеш за нещо, и съвсем друго — да го изпиташ на живо. Вярвам, ще се съгласите с мен. Толкова много мога да науча от вас...

— Достатъчно — каза Шарлот с леден глас.

Мортмейн я погледна объркан.

— Моля?

— След като знаете толкова много за нефилимите, господин Мортмейн, може би ще бъдете така любезен да ни припомните каква е нашата работа.

— Да унищожавате демони — доволно каза Мортмейн, — да защитавате хората... мисля, че ги наричахте мундани.

— Да — каза Шарлот, — голяма част от защитата се състои в това, да предпазваме хората от собствената им глупост. Виждам, вие самият не сте изключение от това правило.

Мортмейн изглеждаше изумен. Той хвърли поглед към Хенри. Шарлот видя какво се четеше в очите му. Това бе погледът между мъже, който гласеше "Драги господине, не можете ли да контролирате съпругата си?”. Ала този поглед не достигна Хенри, който бе зает да гледа записките върху бюрото на Мортмейн, в опити да ги разчете, макар да ги виждаше наопаки. Почти не обръщаше внимание на разговора.

— Вие смятате, че знанието за окултното ви прави много умен — каза Шарлот, — но съм виждала много мъртви мундани, господин

Мортмейн. Не знам колко пъти съм попадала на останките на хора, които са се смятали за експерти в магията. Помня, когато бях момиче, как попаднах в дома на някакъв юрист, член на общество на глупци, смятащи се за магьосници. Прекарваха свободното си време, наметнати с роби и драскайки пентаграми по земята. Една вечер решил, че притежава нужните умения, за да призове демон.

— И?

— Оказал се прав — рече Шарлот, — призовал демон маракс. Съществото го убило и след това изклало цялото му семейство. — Шарлот говореше със спокоен глас, като че обсъждаше някакъв незначителен факт. — Намерихме повечето от тях обезглавени, провесени наопаки в конюшнята. Най-малкото дете се печеше на огъня. Така и не открихме демона.

Мортмейн бе пребледнял, ала бързо се съвзе.

— Винаги има хора, които прекрачват границите на собствените си способности, ала аз...