Ангел с часовников механизъм

— Има надежда за вас, господин Мортмейн. Изглежда разбирате собствената си глупост. Клейвът ще ви наблюдава, не само, за да ви пази, но и за да е сигурен, че ще стоите настрана от клуб „Пандемониум” и подобни организации. Надявам се, заради вас самия, да осъзнаете, че нашата среща бе предупреждение.

Мортмейн кимна. Шарлот се отправи към вратата, а Хенри я последва. Вече я бе отворила и стоеше на прага, когато Мортмейн проговори отново.

— Ставаше дума за едни прости зъбни колелца — промълви той, — най-обикновени машинарийки. Напълно безобидни.

За голяма изненада на Шарлот, Хенри бе този, който отговори, без дори да се обръща.

— Неодушевените предмети наистина са безобидни, господин Мортмейн. Ала не същото може да се каже за тези, които ги използват.

Мортмейн остана притихнал, когато двамата ловци на сенки напуснаха кабинета. След няколко мига те отново бяха на площада, на чист въздух — доколкото можеше въздухът в Лондон да бъде наречен чист. Може и да бе замърсен от прахта и пепелта на въглищата, помисли си Шарлот, ала поне не бе наситен със страха и отчаянието, които се бяха спуснали като миазма над кабинета на Мортмейн.

Изваждайки устройството от ръкава си, Шарлот го подаде на мъжа си.

— Би следвало да те попитам — каза тя, докато той го вземаше с гробовно изражение — какво всъщност е това, Хенри?

— Нещо, върху което работя — отговори той и го погледна с умиление. — Устройство, което долавя демонична енергия. Ще го нарека Сензор. Още не съм го довършил, но когато го сторя...

— Убедена съм, че ще е чудесно.

Хенри премести топлия си поглед от устройството към жена си, нещо, което не се случваше толкова често.

— Бе гениална, Шарлот. Да се престориш, че можеш да призовеш Клейва, само за да уплашиш онзи човек! Но как разбра, че имам нещо, което може да ти свърши работа?

— Е, ти имаше, скъпи. Нали?

Хенри я погледна възхитено.

— Толкова си ужасяваща, колкото си и възхитителна, миличка.

— Благодаря ти, Хенри.

Връщането в Института премина в мълчание. Джесамин се взираше през прозореца на файтона към натовареното движение в Лондон и отказваше да говори. Държеше слънчобрана в скута си, без да обръща внимание, че кръвта по него цапа мантото й. Когато стигнаха църквата, тя позволи Томас да й помогне да слезе от каретата, след което стисна ръката на Теса.

Изненадана от докосването, Теса можа само да я погледне. Пръстите на Джесамин бяха леденостудени.

— Ела — каза нетърпеливо Джесамин и придърпа спътницата си към вратите на Института, като остави Томас да гледа след тях.

Теса й позволи да я отведе по стълбите в самия Институт и после по дълъг коридор, почти същия като този, водещ към стаята на Теса. Джесамин спря пред една врата, избута Теса през нея и я последва, след което я затвори след тях.

— Искам да ти покажа нещо — каза тя.

Теса се огледа наоколо. Това бе поредната огромна спалня. Явно в Института имаше безкрайно много такива. Тази на Джесамин обаче бе обзаведена според вкуса й. Стени бяха облепени с розови тапети, а завивката на леглото бе изрисувана с цветя. Имаше и голяма бяла тоалетка, върху която бе поставен скъп комплект сребърни четки, огледало и шишенце с розова вода.

— Стаята ти е прекрасна — каза Теса, повече за да успокои Джесамин, отколкото заради нещо друго.

— Много е малка — оплака се Джесамин, — но ела, ела тук.

Тя захвърли окървавения слънчобран върху леглото и мина през стаята, за да спре в един ъгъл до прозореца. Теса я последва, леко учудена. В този ъгъл нямаше нищо друго, освен висока маса, върху която бе поставена къща за кукли. Но не като тези с по две стаи, които Теса бе имала като дете. Това бе красива миниатюра на истинско лондонско имение и когато Джесамин го докосна, Теса видя как вратичката му се отвори на малките си панти.

Теса затаи дъх. Имаше красиви мънички стаи, великолепно украсени с миниатюрни мебели, като всичко бе прецизно мащабирано, от малките дървени столчета с възглавнички до желязната печка в кухнята. Имаше и малки куклички с порцеланови глави.

— Това бе моята къща — Джесамин коленичи, като така застана на нивото на кукленските стаи и направи жест към Теса да направи същото.

Чувствайки се странно, Теса се подчини, като се опита да не стъпи върху полите на Джесамин.

— Имаш предвид, че си си играла с нея като малко момиче?

— Не — Джесамин звучеше подразнена, — това бе моят дом. Татко направи модела за мен, когато бях на шест. Изработен е като точно копие на къщата, в която живяхме на улица „Кързън”. Такъв тапет имахме в трапезарията — посочи тя, — а тези столове са същите като в кабинета на татко, виждаш ли?

Тя погледна към Теса напрегнато, тъй напрегнато, че Теса бе сигурна, че трябва да види нещо повече от изключително скъпата играчка, за която Джесамин отдавна трябваше да е пораснала. Но не можеше да види какво е то.

— Много е хубава — каза накрая тя.

— Виждаш ли, тук в дневната, е мама — каза Джесамин и докосна една от малките кукли с пръст. Куклата се залюля върху плюшения си стол-люлка.