Авемпарта

- Аз съм. И за мен бе удоволствие да услужа. Доста съм самотен нощем в онази празна къща на хълма. Чуваш всеки звук. Капак се хлопне от вятъра, метрак проскърца - може да бъде доста изнервящо. Сега поне мога да приписвам шумовете на конете ви. Естествено, не мога да ги чуя, защото конюшните са чак долу, но поне мога да си представям, нали? -дяконът се изкикоти. - Но честно, там може да бъде доста мизерно. Свикнал съм да бъде сред хора и изолацията на имението ми е голям проблем

- рече, докато насипваше планина овнешко в чинията си.

- Трябва да е ужасно. Но се обзалагам, че има хубава храна. Тези благородници знаят как да натъпчат килера, нали?

- Да, разбира се - отвърна духовното лице. - В интерес на истината, маркграфът притежава забележителна колекция пушено месо, да не споменаваме пивото и виното. Но аз вземам само колкото ми е нужно.

- Естествено - съгласи се Ейдриън. - Само като те погледна и мога да кажа, че не изглеждаш като човек, който би се възползвал от ситуацията. Ти ли осигури бирата за погребението?

- О, не - отвърна дяконът, втрещен. - Не бих си позволил да опляч-косвам замъка така. Както каза, не съм човек, който би се възползвал и запасите там не ми принадлежат, за да ги раздавам, не е ли така?

- Разбирам.

- Погледни сиренето - каза дяконът, зашепвайки от споменатото и депозирайки го в устата си. - Едно трябва да се признае - каза с пълна уста, - Далгрен знае да урежда погребения.

Когато стигнаха до края на масите, Ейдриън се огледа за място, на което да седне. Малкото пейки бяха запълнени с хора, които ядяха от скута си.

- Марш, дечища! - викна към Тад и Пърл дяконът. - Няма какво да заемате пейка. Седете на тревата - те се намръщиха, но станаха. - Ти там, Ейдриън, нали? Ела седни тук и ми разправи какво е докарало мъж, който притежава кон и три меча в Далгрен. Вярвам, че не си благородник, иначе щеше да потропнеш на вратата ми вчера.

- Не, не съм благородник, но това ме навежда на мисълта: как наследи имението?

- Хм? Наследил? О, нищо не съм наследил. Просто там е моят пункт като обществен слуга да помагам в кризи като тази. Когато маркграфът и хората му умряха, знаех, че трябва да се грижа за това притеснено стадо и да пазя интересите на краля. Така че изтърпявам трудностите и правя каквото мога.

- Като например?

- А? - запита дяконът, докато откъсваше парче овнешко, оставило устата и част от бузата му лъскави с мазнина.

- С какво помагаш?

- Ами... чакай да видим. Поддържам къщата чиста, двора в ред и градината напоена. Наистина трябва да се държат под око онези плевели, или току-виж цялата градина ще погълнат и нито зеленчук ще оцелее. И. ох, какво мъчение е това за гърба ми. Никога не съм имал читав гръб.

- Имах предвид за нападенията. Какви стъпки си предприел, за да защитиш селото?

- Е, сега - каза дяконът с кикотене, - аз съм свещеник, не рицар. Дори не знам как се държи меч, нито имам армия рицари под моя команда, нали тъй? Та като изключим прилежната молитва, не съм в позицията да направя

нещо относно това.

- Обмислял ли си да пускаш селяните в имението за през нощта? Каквото и да е това създание, сламените покриви не му създават особени проблеми, но изглежда замъкът притежава солиден покрив и дебели стени.

Дяконът поклати глава, все още усмихвайки се към Ейдриън: както възрастен се смее на задало глупав въпрос дете.

- Не, това е немислимо. Силно съм убеден, че следващият управник не би одобрил селяните да превземат дома му.

- Но наясно ли си с отговорността, която лордът носи за своите по-допечни? Точно затова те му плащат данък. Ако той не желае да ги защитава, защо да му дължат пари, реколта или дори уважение?

- Може и да не си забелязал - отвърна духовникът, - но в момента не се намираме сред лордове.

- Значи не възнамеряваш да продължиш да събираш данъци от тези хора за времето, през което са без защита?

- Е, определено нямах предвид това...

- Разбирам колебанието ти да престъпиш правата си и да отвориш имението за селяните, така че съм убеден в желанието ти са приемеш другия вариант.

- Друг вариант? - свещеникът държеше поредно парче месо до устата си, но бе твърде ангажиран да отхапе.

- Да, като стюард и действащ лорд върху теб лежи отговорността да защитаваш селото. И тъй като пускането на селяните в имението е немислимо, то предполагам ще се отправиш в полето, за да се биеш със звяра.

- Да се бия? - онзи изпусна овнешкото на коленете си. - Не смятам...

Преди да е съумял да каже още нещо, Ейдриън продължи:

- Добрата новина е, че там мога да ти помогна. Имам резервен меч, в случай, че нямаш собствен; и тъй като ти бе достатъчно любезен да приютиш животното ми в конюшнята, струва ми се справедливо да ти я отстъпя за битката. Чувал съм някои да казват, че са разбрали къде е леговището на звяра, значи е просто въпрос на.