Аз преди теб

- Баскетбол за квадриплегици? Дори не знам дали харесва баскетбол.

- Това не е важно. Ама че студ! - Тя придърпа баретата по-ниско над ушите си. - Важното е, че така ще вил какво е възможно. Ще види, че има хора в неговото положение, които се занимават със спорт и други неща.

- Не съм сигурна. Той не може да повдигне дори чаша. Тези хора навярно са параплегици. Не виждам как ще хвърляш топка, щом не можеш да използваш ръцете си

- Ти не разбираш. Няма нужда той да прави нещо, просто ще си разшири хоризонтите. Ще му покажем какво могат да правят другите хора с увреждания.

- Щом казваш. Тълпата се оживи. Някой бе забелязал бегачите в дале-

чината. Ако се изправех на пръсти, щях да ги различа - бяха на около три километра от нас, в долината, малко петно от подскачащи бели точки, които тичаха в студа по мокрия сив път. Погледнах часовника. Стояхме на билото на Уин-ди Хил* - много уместно име - почти четирийсет минути и вече не си усещах краката.

•Ветровит хълм (англ.). - Б. р.

- Проверих какво има в района.Ако не ти се отива по-далеч, след две седмици има мач в спортния център.Той може дори да залага на резултата.

- Да залага?

- Така ще усети част от играта. О, вече ги виждам!Как мислиш, след колко време ще стигнат до нас? Стояхме край финиша. Над главите ни отмаляло плющеше плакат с надпис „Пролетен триатлон - ФИНАЛ”

- Не знам. Двайсет минути? Повече? Имам резервно десертче „Марс” - искаш ли да си го поделим? - Бръкнах в джоба си. Невъзможно беше да опазя листа със списъка от вятъра само с една ръка. - И какво още измисли?

- Нали каза, че искаш да разшириш обхвата? - Тя посочи ръката ми. - Твоето парче е по-голямо.

- Вземи го ти тогава. Семейството му май си мисли, че съм използвачка.

- Какво? Само защото искаш да го извеждаш? Господи! Би трябвало да са благодарни, че някой си прави труда. Което не може да се каже за тях. — Трина взе другото парче от десертчето. - Както и да е. Виж номер пет. Би могъл да се запише в компютърен курс. Слагат на главите им някакво приспособление и могат да задвижват клавиатурата с кимане. В интернет е пълно с квадриплегици. Би могъл да се сприятели с много хора. Което значи, че няма да е нужно винаги да излиза от къщи. Дори говорих с една двойка в чатрума. Приятни хора. Съвсем… - Направи па-

уза и сви рамене. - …нормални. Изядохме си половинките от десертчето в мълчание, докато гледахме как приближават групите изтощени бега-чи.Не можах да различа Патрик. Никога не успявах. Лице-цето му се сливаше с тълпата.Сестра ми посочи към листа. - Погледни и културната секция. Има концерт специ-циално за инвалиди. Нали каза, че е по културата. Е, може просто да си седи и да остави музиката да го пренесе в друг свят.Така е измислено, че да те накара да забравиш за

състоянието си. Каза ми го Дерек, оня с мустаците от ра-ботата.

Смръщих нос.

- Не знам, Трина…

- Изплаши се, защото казах „култура”. Ти само ще седиш с него.И гледай да не шумолиш с пакетчето чипс.А ако предпочиташ нещо по-така…-Тя ми се ухили. - Има и стриптийз клуб. Но за това ще трябва да го заведеш в Лондон.

- Да заведа работодателя си да гледа стриптийзьорки?

- Е, нали каза, че вършиш всичко: миене и хранене и други такива. Не виждам защо да не седиш до него, докато се надървя.

- Трина!

- Е, сигурно му липсва. Може даже някоя от стриптий-зьорките да му седне в скута.

Няколко души до нас извърнаха глави. Сестра ми се смееше. Винаги говореше така за секса. Сякаш е някакъв вид развлечение. Сякаш е без значение.

- От другата страна на листа са по-дългите пътувания. Не знам ти какво харесваш, но може да направите дегустация на вино в долината на Лоара… което не е чак толкова далеч.

- Квадриплегиците могат ли да се напиват?

- Не знам. Попитай го.

Загледах се намръщено в списъка.

- Значи така… ще отида и ще кажа на Трейнърови, че възнамерявам да напия техния склонен към самоубийство син инвалид, да изхарча парите им за стриптиизьорки, а после да го завлека на параолимпиадата.

Трина грабна списъка от ръката ми.

- Е, не виждам ти да имаш по-оригинални идеи.

- Просто си мислех… Не знам. - Потърках носа си.-Чувствам се малко обезкуражена, честно казано.Трудно

ми е дори да го накарам да излезе в градината.

- Е, това трябва да се промени. О, ето ги,идват!По-добре да се усмихнем!

Пробихме си път през тълпата отпред и започнахме да викаме. Никак не беше лесно да произведа нужното количество окуражителен шум, при положение че едва успявах да си движа устните от студ. Най-после видях Патрик, главата му се мяркаше сред море от напрегнати тела, лицето му лъщеше от пот, сухо-жилията на врата му бяха опънати, а изражението му беше като на човек, който е подложен на изтезание. Същото това лице щеше да засияе веднага щом прекосеше финиша -сякаш изпитваше прословутата еуфория от бягането само след достигането на някакви лични дълбини. Не ме видя.

- Давай, Патрик! - провикнах се отпаднало. И той профуча към финалната линия.