Аз преди теб

- извиках и се сниших, защото татко хвърли по мен програмата на радиото.

В събота сутринта отидох в библиотеката. Май не бях стъпвала там от училище - най-вероятно от страх, чеще си спомнят за книгата на Джуди Блум, която бях изгубила в пети клас, и някоя служителка ще протегне студената си и влажна ръка, докато минавам през портала с викториан-ски колони, и ще поиска да платя глоба от 3853 лири.

Библиотеката не беше каквато си я спомнях. Библиотеката не беше каквато си я спомнях.Половината от томовете бяха заменени от сидита и дивидита,голе-мите лавици бяха пълни с аудиокниги, имаше дори стойка с поздравителни картички. И не беше тихо. От детския ъгъл на вълни се носеше пеене и ръкопляскане - заниманията на група майки с деца бяха в разгара си. Хората четяха списания и си приказваха тихичко. Мястото, където преди старците дремеха над безплатните вестници, беше изчез-нало, заменено от голяма овална маса с наредени на нея компютри. Седнах предпазливо пред един от тях,надявай-ки се, че никой не ме гледа. За щастие тук май бяха под-готвени за неподправения ужас, който изпитват хора като

мен.Една библиотекарка спря до моята маса и ми подаде ламиниран лист с инструкции. Не остана да ми виси на главата, само промърмори, че ще е на бюрото си, ако имам нужда от допълнителна помощ, и после останахме само аз, един разклатен стол с изкуствена тапицерия и празният екран.

Единственият компютър, до който се бях докосвала някога беше този на Патрик. Всъщност той го използваше само за да сваля фитнес планове или да поръчва книги със спортни техники от “Амазон”. Може би правеше и друго, но не исках да знам какво е. Все пак се заех да следвам инструкциите на библиотекарката, като повтарях внимателно всяка стъпка в тях. И колкото и да е невероятно, се получи. И не само се получи, ами беше лесно.

Четири часа по-късно вече имах начален вариант на списък.

И никой не спомена за Джуди Блум. Е, вероятно се дължеше на факта, че бях използвала картата на сестра ми.

На път към къщи се отбих в книжарницата и си купих календар. Не беше от ония с изгледите, които отмяташ всеки месец и се показва поредната снимка на Джъстин Тимбърлейк или на планински понита. Беше стенен календар-от вида, който използват в офисите, за да отбелязват полагаемите се отпуски на персонала с неизтриваемо мастило. Купих го с деловитостта на човек, който умира да върши канцеларска работа.

Прибрах се в миниатюрната си стая у дома и го окачих

от вътрешната страна на вратата. Отброих дните назад и отбеляах датата в началото на февруари, когато бях започнала у семейство Трейнър. После продължих напред и отбелязах 12 август - оставащите непълни четири месеца. Отстъпих назад и се загледах в календара, като се опитвах да съзра в малкия черен кръг нещо от важността на събитията, които възвестяваше. И докато гледах, започнах да

осъзнавам с какво съм се захванала. Трябваше да изпълня тези оставащи дни със събития, които носят щастие, радост, удовлетворение или удоволст-

вие. Трябваше да ги изпълня с разнообразни красиви пре-живявання за един мъж, чиито ръце и крака вече не може-ха да му служат, за да ги осъществи сам. Разполагах с не-пълни четири месеца от правоъгълничета върху календара, които да запълня с излизания, пътувания, гостувания, обеди и концерти. Трябваше да открия най-практичните начини да се осъществят и да направя достатъчно проуч-вания, за да съм сигурна, че няма да се проваля.

А след това трябваше да убедя Уил да приеме предло-женията ми.

Загледах се в календара си, все още с химикалка в ръка. Този малък къс ламинирана хартия щеше да е огледало на огромната отговорност, която бях поела.

Разполагах само със сто и седемнайсет дни, за да убедя Уил Трейнър, че има смисъл да живее.

Единадесета глава

Има места, където смяната на един сезон с друг е белязана от миграцията на птиците или приливите и отливите. Тук, в нашето малко градче, това бе завръщането на туристите. В началото колебливо ручейче от пътници, слизащи от влакове и коли, с пъстри непромокаеми якета, стиснали пътеводителите си и членските карти от Националния тръст; после, със затоплянето на времето и напредването на сезона, реки от хора сред изгорели газове и ръмжене на автобуси, задръстващи главната улица - американци,япон-ци и орди чуждестранни ученици, пръснати навсякъде в

района на замъка.

Зимно време търговията замираше. По-заможните собс-твеници на магазини се възползваха от дългите сиви месе-ци и изчезваха във вилите си в чужбина, а по-упоритите организираха коледни тържества и изкарваха пари от ко-ледни концерти или панаири на занаятите. Но щом темпе-ратурите се вдигнеха малко, паркингът пред замъка се задръстваше от коли, местните кръчми отбелязваха увели-

чение в поръчките на овчарски пай и само след няколко слънчеви недели сънливото ни градче отново се пробуж-даше и се превръщаше в типична английска туристическа дестинация.