Аз преди теб

Изкачих се на хълма, като отбягвах малцината ранни туристи, стиснали неопренови чанти и измачкани от употреба туристически пътеводители, нагласили фотоапарати да уловят мигове от замъка напролет. Усмихвах се на едни, спирах да снимам други с фотоапаратите, които ми подаваха. Някои местни хора се оплакваха от туристическия сезон-уличните задръствания, претоварените обществени тоалетни, странните изисквания към храната в „Кифлич-ката” (Не правите суши? И питки ли не предлагате?). Но не и аз. Харесваше ми чуждестранният полъх, възможността да надзърна в живот, толкова различен от моя. Харесваше ми да слушам различните акценти и да се опитвам да разбера откъде идват собствениците им, да разглеждам облеклото на хора, които не бяха чували за каталога „Некст” и не си купуваха комплекти с пет чифта гащи от “Маркс и Спенсър”.

- Изглеждаш добре - отбеляза Уил, когато оставих чантата си в коридора. Каза го с леко заядлив тон.

- Защото е днес.

- И какво е днес?

- Ще излизаме. Ще водим Нейтън да гледа конните

надбягвания. - Уил и Нейтън спогледаха. Напуши ме смях. Бях тол-кова облекчена, когато видях времето; щом слънцето се

показа, знаех, че всичко ще е наред.

- Конни надбягвания?

- Аха.На равен терен в …- Извадих бележника си от джоба. - …Лонгфийлд.Ако тръгнем сега, можем да стигнем навреме за третата гонка.Освен това съм заложила пет лири на Мъжкия, затова по-добре да побързаме.

- Конни надбягвания. - Да.Нейтън не е бил никога.

По този случай бях облякла синята си минирокля със златисти нишки, вързала бях на врата шалче с изрисувани по края коне и носех чифт кожени ботуши за езда.

Уил ме огледа, после даде заден с количката и се обър-на така, че да вижда по-добре болногледача си.

- Значи, отдавна го искаш, а, Нейтън? Хвърлих на Нейтън предупредителен поглед.

- Аха - отвърна той и се поусмихна. - Защо да не се позабавляваме малко?

Естествено, аз го бях осведомила. Позвъних му в петък и го попитах в кой ден може да дойде с нас. Трейнърови се съгласиха да му платят за допълнителните часове (сестрата на Уил бе отлетяла за Австралия и мисля, че те искаха с мен да има и някой „разумен”), но до неделя не бях сигурна какво точно ще правим. Това ми се струваше идеалното начало - хубав ден навън, на няма и половин час път оттук.

- Ами ако откажа да дойда?

- Тогава ми дължиш четирийсет лири - предупредих

го аз.

- Четирийсет лири? И откъде го измисли?

- Печалбата ми. Пет лири… при залог едно към осем. - Свих рамене. - Мъжкия няма грешка.

Изглежда, бях го изненадала.

Нейтън се потупа по коленете.

- Звучи страхотно. А и деня си го бива-отбеляза.- Да

приготвя ли нещо за обед?

- Няма нужда - спрях го аз. - Там има хубав ресторант.

Щом си взема печалбата, обедът е от мен.

- Значи си ходила на състезания? - попита Уил.

И преди да успее да каже още нещо, вече го бяхме уви-ли в палтото му и аз хукнах навън да докарам колата.

Бях планирала всичко. Щяхме да пристигнем на хипо-друма в красив слънчев ден. Щеше да има лъскави тънко-краки чистокръвни коне, чиито жокеи щяха да профучават по пистата, облечени в ярка коприна. Надявах се и на духов

оркестър. Трибуните щяха да са пълни със скандиращи хора, а ние шяхме да намерим подходящо местенце, откъ-дето да размахваме печелившите си фишове. Състезателната жилка на Уил щеше да се обади, той нямаше да може устои и щеше да започне да изчислява вероятностите и да се опитва да спечели повече от Нейтън или от мен. Всичко бях измислила. А после, след като се нагледаме на

конете, щяхме да идем в ресторанта на хиподрума, за който имаше добри отзиви, и щяхме да хапнем в изискана обстановка.

Трябваше да послушам баща си. „Да ти кажа ли какво е определението за триумфа на надеждата над опита? - би попитал той. - Организирай семеен излет.”

Започна се с паркинга. Стигнахме дотам без произшествия, тъй като вече не се боях толкова, че ще катурна Уил, ако карам с повече от 20 км в час. Проверила бях маршрута в библиотеката и не спрях да пускам шеги по целия път, да коментирам невероятно синьото небе, пробуждащата се природа, липсата на трафик. Нямаше опашки при влизането в хиподрума, който, трябва да призная, не беше голям, колкото очаквах, но паркингът бе ясно очертан.

Ала никой не ме беше предупредил, че е върху трева, и то трева, върху която е било карано в киша. Влязох на заден ход( не беше трудно, тъй като паркингът бе наполовина празен), но когато спуснах рампата, Нейтън се разтревожи.

- Много е меко - отбеляза. - Ще потъне.

Хвърлих поглед към трибуните.

- Трябва само да го изкараме на алеята. - Тази количка тежи цял тон - възрази той. - А алеята е на дванайсет метра оттук.

- О, я стига.Тия колички сигурно са направени да не затъват много.

Внимателно свалих количката на Уил и след това наб-людавах как колелетата потънаха десет сантиметра в кал-

та.Уил не каза нищо.Не изглеждаше добре и беше мълчал през по-голямата част от половинчасовото пътуване. Зас-

танахме от двете му страни и започнахме да натискаме копчетата.Появи се вятър и бузите на Уил порозовяха.

- Добре - промърморих. - Ще го изкараме на алеята с