Аз преди теб

теглене. Сигурна съм, че ще се справим.

Наклонихме Уил назад. Улових едната дръжка, Нейтън хвана другата и повлякохме количката към алеятата.Едва се движехме, отчасти защото аз трябваше да спирам, ръцете взеха да ме болят, а по чистичките ми ботуши бе полепнала гъста кал. Когато най-сетне стигнахме алеята, одеялото на Уил се беше смъкнало наполовина, по някакъв начин се бе заклещило в колелетата и сега единият му край беше скъсан и изкалян.

- Не се безпокой - промърмори сухо Уил. - Това е само кашмир.

Не му обърнах внимание.

- Чудесно. Успяхме. Напред към забавлението.

О, да. Забавлението. Кой би помислил, че на хиподрумите е пълно с прегради? Чак такива тълпи ли има, та се налага да ги държат под контрол? Не виждах тълпи от скандиращи фенове, заплашващи с бунт, ако конят на Чар-ли не победи в третата гонка, нито разбунтували се коняри, които трябваше да бъдат укротявани и връщани в конюшните. Погледнахме към преградата, после към количката на Уил, накрая погледнах Нейтън и той мен.

Нейтън отиде до билетното гише и обясни затруднение-то ни на жената вътре. Тя наклони глава, за да види Уил, и ни посочи далечния край на трибуните.

- Входът за хора с увреждания е ей там - обясни. Произнесе хора с увреждания, сякаш участваше в със-

тезание по правоговор. Входът беше сто метра по-надолу. Когато най-после стигнахме там, по синьото небе бяха плъзнали тъмни облаци, от които рукна внезапен дъжд. Естествено, не бях взела чадър. Не спирах да бъбря бодро и неуморно колко странно и абсурдно е това, ала започнах да звуча нервно и неуверено дори в собствените си уши.

- Кларк - каза накрая Уил. - Успокой се, ако обичаш. Изнервяш ме.

Купихме билети, а после закарах Уил до едно място с навес точно до главната трибуна, и изпитах огромно об-лекчение че най-сетне сме на пистата. Докато Нейтън се занимаваше с питието на Уил, аз имах време да огледам останалата публика.

Всъшност в подножието на трибуните беше доста при-ятно, като се изключат внезапните пориви на дъжда. Над нас имаше остъклен балкон, на които мъже в костюми предлагаха чаши с шампанско на жени в официални рокли. Изглеждаше топло и уютно, подозирах, че това е ВИП трибуната - на таблото в гишето за билети срещу нея бе отбелязана астрономическа цена. Всички носеха малки червени значки, за да се види, че са специални. Мина ми през ум, че можем да боядисаме нашите сини значки в различен цвят, но реших, че като единствените хора с инвалидна количка ще бием на очи.

По трибуните, стиснали пластмасови чаши с кафе и метални манерки, бяха насядали мъже с костюми от туид и жени в скъпи подплатени палта. Изглеждаха малко по-обикновени и значките им също бяха сини. Подозирах, че повечето бяха треньори или коняри, или свързани по някакъв начин с конете. Отпред долу, до малки бели табла, стояха мъже с бели ръкавици и жестикулираха, използвайки някаква странна система от сигнали, които не разбирах. Надраскваха нови комбинации от цифри и изтриваха старите с долната част на ръкавите.

И накрая, като в пародия на класовата система, край парадния кръг се появиха група мъже в раирани поло блу-зи, които стискаха кутии с бира и изглежда, бяха на колек-тивен излет.Бръснатите им глави подсказваха, че са воен-ни.От време на време подемаха някоя песен или започваха шумни физически разправии - блъскаха се като овни с голите си глави или се ловяха за шиите. Когато минах край тях на път за тоалетната, подхвърлиха нещо за късата ми пола(май бях единствената на трибуните с къса пола) и аз им показах среден пръст зад гърба си. След това изгубиха интерес, понеже на хиподрума с тренирана експедитивност

се появиха седем-осем коня в очакване на следващото надбягване.Стреснах се,когато тълпата край нас внезапно закрещя и конете се понесоха по пистата.Изправих се и ги гледах как бягат, внезапно очарована, неспособна да потисна възбудата, която ме завладя при вида на развяващите се опашки и неистовите усилия на ярко облечените жокеи, борещи се за по-добра позиция. Когато победителят°пресече финиша,не можах да се сдържа и го аплодирах.

Гледахме още две гонки и Нейтън спечели шест лири на едно малко двойно залагане. Уил не пожела да залага. Наблюдаваше всяка гонка, но не отронваше и дума, скрил глава във високата яка на якето си. Помислих си, че е сто ял затворен прекалено дълго и няма начин всичко да не му изглежда малко странно, затова реших, че не си струва да се притеснявам.

- Мисля, че това е твоята гонка - „Хемпуърт Къп”-обяви Нейтън, взирайки се в екрана. - Ти на кого каза, че си заложила? На Мъжкия? - ухили се той. - Не знаех, че е по-забавно да залагаш на хиподрума.

- Всъщност никога не съм била на конни надбягвания

— признах аз.

- Шегуваш се.

- И на кон не съм се качвала. Мама се ужасява от тях. Изобщо не сме припарвали до конюшня.

- Сестра ми има два коня. Гледа ги като бебета. Всичките й пари отиват за тях. - Той сви рамене. - И дори няма да ги изяде накрая.

До нас достигна гласът на Уил:

- Колко още гонки трябва да изгледаме, за да си сигу-рен, че дълго лелеяната ти мечта се е изпълнила?