Аз преди теб

- Недей да мърмориш. Казват, че човек трябва да опи-

та от всичко - отвърнах аз.

- А конските надбягвания попадат в категорията „освен

кръвосмешение и танца „Морис”*.

•Фолклорен танц от Северна Англия, изпълняван от костюмирани мъже. - Б. р.

- Ти си този, който непрекъснато повтаря, че трябва да си разширявам кръгозора - парирах го аз. - Признай си, че ти харесва.

После гонката започна. Жокеят на Мъжкия беше в лилав копринен жакет с жълт ромб на гърба и гърдите. Държеше се близо до загражденията, конят бягаше с вдигната глава, той го пришпорваше с крака и движеше напред-назад ръце по врата му.

- Давай, приятел! - Нейтън се бе вживял, неочаквано за самия себе си. Юмруците му бяха свити, очите - вперени в неясното петно, в което се бе превърнала групата от животни, носещи се в далечния край на пистата.

- Давай, Мъжки! - виках аз. - От теб зависи дали ще ядем пържоли на обед! - Гледах как напразно се опитва да се задържи отпред, с разширени ноздри, със свити назад уши. Собственото ми сърце се качи в гърлото. Накрая, когато приближиха финалната права, виковете ми затихнаха. - Е, добре, може само кафе - казах примирено. - Съгласна съм и на толкова.

Край мен трибуните се тресяха от викове. На две седалки от нас едно момиче подскачаше нагоре-надолу, гласът чу бе подрезгавял от скандиране. Осъзнах, че и аз подскачам. Погледнах надолу и видях, че очите на Уил са затворени, а между веждите му се е образувала дълбока бръчка. Откъснах поглед от пистата и приклекнах.

- Добре ли си, Уил? - попитах и се наведох по-близо. - Имаш ли нужда от нещо? - Трябваше да крещя, за да ме чуе през врявата.

- Уиски- отвърна той. - Голямо.

Вперих очи в него, той вдигна своите. Изглеждаше ужасно отегчен.

- Хайде да обядваме - обърнах се към Нейтън. Мъжкия, тоя четирикрак предател, премина финала едва шести.Разнесоха се поредните аплодисменти и през висо-говорителите долетя гласът на говорителя:”Госпожи и господа, категорична победа на Скъпа, бъди дама, след-

вана от Зимно слънце,на трето място е Барни Ръбъл, две дължини зад тях.”

Запровирах количката на Уил между възбудените гру-пички хора, като нарочно ги настъпвах по краката, в случай че не реагираха на второто ми подканяне да се отместят.

Тъкмо бяхме стигнали до асансьора, когато чух гласа на Уил:

- Ей, Кларк, сега май ти ми дължиш четирийсет лири, а?

Ресторантът беше обновен и храната в кухнята се при-готвяше от готвач с шоу по телевизията, чието лице над-ничаше от плакати из целия хиподрум. Предварително бях проучила менюто.

- Специалитетът е патица в портокалов сос - обясних на двамата мъже. - Ретро от седемдесетте години на миналия век.

- Като облеклото ти - подкачи ме Уил.

Далеч от студа и тълпите, той изглеждаше видимо по-ободрен. Заглеждаше се наоколо, вместо да се затваря в самотния си свят. Стомахът ми вече къркореше в очакване на вкусен топъл обяд. Майката на Уил ни беше дала “дневни” - осемдесет лири. Решила бях да си платя моята xpaна и да й покажа касовата бележка, затова изобщо не се при-теснявах, че ще си поръчам каквото ми хареса от менюто

- било то патица в портокалов сос или нещо друго.

- Обичаш ли да се храниш навън, Нейтън? - попитах.

- Аз съм по биричката и бургерите - отвърна Нейтън.

- Но нямам нищо против да хапна и нещо по-така.

- А ти, Уил, кога за последно си бил в ресторант. Двамата с Нейтън се спогледаха.

- Не и откакто аз съм с него - осъзна той.

- Странно, не си падам много по храненето с лъжица

пред непознати.

- Ще седнем на маса, където няма да те виждат - успо-коих го аз. Очаквах това. - Но ще загубиш, ако има някоя звезда.

- Понеже през март в тоя забутан хиподрум гъмжи от

звезди. - Не се опитвай да ми развалиш настроението, Уил Трейнър - отвърнах спокойно, докато вратата на асансьо-ра се отваряше. Последният път, когато се бях хранила навън, бе на рождения ден на четиригодишно хлапе в единствения закрит боулинг в Хейлсбъри,

където нямаше нищо да не е омазано с тесто за палачинки. Вклю-чително децата.

Поехме по застлания с килим коридор. Ресторантът се намираше отвъд стъклената стена и се виждаше, че има много свободни маси. Стомахът ми закъркори още по-силно.

- Здравейте - казах на входа. - Маса за трима, ако обичате. - Само не поглеждайте към Уил, обясних на жената с очи.Не го карайте да се чувства неловко. Много е важно тук да му хареса.

- Значките, ако обичате — подкани ме тя.

- Моля?

- ВИП значките ви. Погледнах я недоумяващо.

- Ресторантът е само за ВИП гости.

Хвърлих бърз поглед към Уил и Нейтън. Те не можеха да ме чуят и чакаха да влязат. Нейтън помагаше на Уил да си свали якето.

- Ъъъ… Не знаех, че ни трябват значки. Имаме от сините.

Тя се усмихна.

- Съжалявам. Трябва да имате ВИП значки. Пише го в рекламните ни брошури.

Поех си дълбоко дъх.

- Добре. Има ли и друг ресторант? - За жалост, другото помещение в момента се ремон-тира, но край трибуните има павилиони, откъдето може да си вземете нещо за ядене. - Видя как лицето ми помръкна и добави: - Опитайте сандвичите със свинско, доста са добри.Предлагат и ябълков сос.

- Павилион.

- Да.

Наведох се към нея.