Аз преди теб

- Моля ви - прошепнах. - Идваме отдалеч и приятелят ми не понася студа. Няма ли някакъв начин да ни дадете маса? Просто трябва да е на топло. Не искам да му развалям деня.

Тя сбърчи нос.

- Наистина съжалявам - отвърна. - Не мога да проме-I ням правилата. Но на долния етаж има стая за инвалиди. Там ще е на топло. Няма да виждате хиподрума, но е дос-та уютно. С парно и всичко останало. Може да хапнете там.

Изгледах я смаяно. Усетих как напрежението в глезените плъзва навсякъде из тялото ми. Имах чувството, че цялата изтръпвам.

Преместих поглед върху значката й.

- Шарън - подех аз, - има много празни маси.Знаете, че за ресторанта е по-добре да има повече клиенти,вместо половината маси да са свободни. Наистина ли не можете да нарушите тия глупави правила?

Усмивката й проблясваше на мекото осветление.

- Госпожо, обясних ви положението. Ако нарушим правилата за вас, ще трябва да го направим и за останалите.

- Но това е глупаво - не се предавах аз. - В този дъж-довен понеделник едва ли ще напълните ресторанта. Има-те свободни места, а ние искаме да обядваме. Истински скъп обяд с платнени салфетки и всичко останало. Не ис-каме да ядем сандвичи със свинско и да седим в някаква стаичка без изглед, колкото и да е уютна.

Клиентите на близките маси бяха започнали да се обръ-щат, привлечени от разправията на вратата. Виждах, че и Уил изглежда притеснен. Двамата с Нейтън бяха разбрали,

че нещо не е наред.

- Съжалявам, трябвало е да си купите ВИП значки.

- Чудесно. - Бръкнах в дамската си чанта и зарових за портмонето. - Колко струват тия ВИП значки? - Показаха се хартиени кърпички, използвани автобусни билети и едно

от автомобилчетата на Томас. Не ме интересуваше. Уил щеше да получи своя луксозен обяд. - Ето. Колко? Още десет?Двайсет? - Протегнах ръка, пълна с банкноти. Тя я погледна.

- Съжалявам, госпожо, но тук не продаваме значки. Тук е ресторант. Трябва да идете до гишето за билети. - Онова чак в другия край на хиподрума? - Да.

Вторачих се в нея.

До мен долетя гласът на Уил:

- Луиза, да си вървим.

Усетих как очите ми се насълзяват.

- Не - заинатих се аз. - Това е абсурдно. Изминахме толкова път. Вие ме чакайте тук, аз ще отида да купя тия прословути значки. После ще обядваме като хората.

- Луиза, не съм гладен.

- Щом хапнем, ще се почувстваш по-добре. Може да продължим да гледаме конете. Всичко ще е наред.

Нейтън пристъпи напред и постави ръка на рамото ми.

- Луиза, мисля, че Уил наистина предпочита да се прибираме.

Вече бяхме привлекли вниманието на целия ресторант. Клиентите местеха поглед от мен към Уил и в очите им се четеше леко съжаление и недоволство. Представих си как се чувства той. Осъзнах, че съм се провалила. Погледнах жената, която все пак не бе чак такова дърво, защото из-глеждаше леко притеснена, след като бе чула гласа на Уил.

- Е, благодаря ви много - обърнах се към нея. - Благо-ви за шибаното „гостоприемство”!

- Кларк! - Гласът на Уил звучеше предупредително.

- Радвам се, че сте толкова гъвкави. Непременно ще ви

препоръчам на всичките си познати.

- Луиза!

Грабнах дамската си чанта и я пъхнах под мишница. - Забравихте си автомобилчето- извика жената поди-

ре ми, докато проФучавах през вратата, която Нейтън дър-жеше отворена за мен.

- Защо, и за него ли ви трябва значка? - изръмжах и последвах Уил в асансьора.

Слязохме в мълчание. През повечето време в асаньора се опитвах да спра гневното треперене на ръцете си. Когато стигнахме до партера, Нейтън промърмори:

- По-добре да вземем нещо от павилионите Вече ми-наха няколко часа от последното ни ядене. - Той хвърли поглед към Уил, беше ясно кого точно има предвид.

- Чудесно - отвърнах бодро. Поех си дъх. - Умирам за препечени мръвки. Напред към сандвичите със свинско.

Поръчахме си три сандвича с бекон и ябълков сос и ги изядохме на завет под раирания брезент. Настаних се вър-ху една малка кофа за боклук, за да съм на същото ниво като Уил, и му помагах да хапва от месото, като го накъс-вах с пръсти, когато се налагаше. Двете продавачки в павилиона се преструваха, че не ни гледат. Виждах как следят Уил с крайчеца на окото; от време на време, когато мислеха, че не ги наблюдаваме, си шепнеха нещо. Почти ги чуват как казват: Клетият човечец. Какъв ужасен живот!Изгледах ги на кръв, за да спрат да го зяпат така. Не ми се мислеше как се чувства Уил от това „внимание”.

Дъждът беше спрял, но ветровитият хиподрум изведнъж ми се стори неприветлив. Навсякъде, включително и по тревните площи, имаше изхвърлени фишове от залаганията, мястото изглеждаше пусто и мрачно. Дъждът бе намалил броя на колите на паркинга, в далечината се чуваше неясният звук от високоговорителите, обявяващи поредната гонка.

- Предлагам да се връщаме - каза Нейтън, докато си бършеше устата. - Хубаво беше, но по-добре да избегнем задръстванията.

- Разбира се - съгласих се аз. Смачках хартиената си салфетка и я метнах в кофата. Уил отказа последната тре-

та от сандвича си.

- Не му ли хареса? - попита продавачката, докато Ней-

тън буташе количката му през тревата.