Аз преди теб

- Не знам. Може би щеше да му хареса повече, ако не го бяхте зяпали толкова - отвърнах аз и хвърлих остатъка в кофата.

Но връщането до минивана и свалянето на рампата се оказа трудна работа. През няколкото часа, които бяхме прекарали на хиподрума, пристигащите и заминаващите коли бяха превърнали паркинга в море от кал. Дори с вну-внушителната физическа сила на Нейтън и моите отчаяни напъни успяхме да пренесем количката едва на половина-та до минивана. Колелетата й се плъзгаха и съпротив-ляваха, неспособни да преодолеят оставащите сантиметри. Краката ми и тези на Нейтън се пързаляха в калта, която бе полепнала по обувките ни.

- Няма да стане - обади се Уил.

Не исках да го слушам. Не можех да понеса мисълта, че денят ни ще свърши по този начин.

- Май е по-добре да потърсим помощ - предложи Нейтън. - Не мога дори да върна количката на алеята. Заседнала е.

Чух въздишката на Уил. Едва ли можеше да изглежда по-недоволен.

- Мога да те сложа на предната седалка, Уил, ако я избутам малко назад. После с Луиза ще видим дали няма да успеем да вкараме и количката.

Уил процеди през зъби:

- Надявам се, че няма да се наложи да ме вдигат с пожарен кран.

- Съжалявам, приятелю - промърмори Нейтън. - Но с Лу няма да успеем сами. Виж, Лу, ти повече хващаш око-

питан се да намериш още няколко чифта ръце, а? Уил затвори очи и стисна челюсти, а аз хукнах към три-

буните.Никога не бих повярвала, че е възможно толкова много хора да откажат да помогнат, когато става дума за инва-лидна количка, затънала в калта - особено ако молбата идва от момиче с минипола, раздаващо очарователни ус-

мивки. Обикновено не ме бива много с непознати, но от-чаянието ме направи дръзка. Вървях от група на група из голямата трибуна и питах дали не могат да ми помогнат за няколко минути. Гледаха мен, гледаха дрехите ми и мис-леха, че е някакъв капан.

- Става дума за инвалид в количка. Затъна в калта.”Чакаме следващата гонка” - отвръщаха те. Или:”Съжа-

ляваме”. Или: “Изчакайте да мине гонката в два и половина. Заложили сме на един от конете”.

Подвоумих се дали да не повикам жокеите. Но щом приближих огражденията, видях, че са по-дребни и от мен.

Когато стигнах до пистата, вече кипях от едва сдържа-на ярост. Сигурно съм се зъбила на хората, вместо да се усмихвам. Най-сетне - о,чудо невиждано! - забелязах групата млади мъже с раирани поло блузи. Стискаха кутия с бира „Пилзнер” и “Тенънтс Екстра”. Акцентът им под-сказваше, че са някъде от Североизтока, и почти бях си-гурна, че не са спрели да се наливат през последните двайсет и четири часа. Взеха да свиркат одобрително,като ги приближих, и едва се сдържах да не им покажа среден

пръст.

- Дай една целувка, сладурче. Това е ергенският ми уикенд. Другата неделя се бракувам - обясни завалено един и стовари огромната си лапа върху рамото ми.

- Понеделник е. - Гледах да не правя физиономии, докато я избутвах.

- Не думай! Вече е понеделник? - Той залитна назад

- Все едно - дай една целувка!

- Всъщност - спрях го аз - дойдох да ви помоля за помощ.

- Нямаш никакъв проблем, бонбонче. - Думите бяха придружени от похотливо намигване.

Приятелите му се поклащаха кротко около него като

водни растения.

- Не, наистина. Приятелят ми има нужда от помощ.

Отсреща на паркинга е.

- Съжалявам, сладурче, но толкова съм фиркан, че и на себе си не мога да помогна.

- Ей Марки, гонката започва. Заложил си, нали? Аз

съм заложил.Обърнаха се отново към пистата, изгубили интерес.

Погледнах през рамо към паркинга и видях прегърбената фигура на Уил, Нейтън, който напразно се опитваше да помръдне количката. Представих си как се връщам и казвам на родителите на Уил, че сме оставили скъпата му колич-ка на един паркинг. В този момент забелязах татуировката. - Той е войник - извиках аз. - Бивш войник. Те се извърнаха един по един.

- Беше ранен. В Ирак. Искахме само да изкара един приятен ден навън. Но никой не желае да ни помогне. -Докато говорех, усетих как очите ми се пълнят със сълзи.

- Ветеран? Стига бе! Къде е?

- На паркинга. Вече молих сума народ, но никой не

иска да ни помогне.

Отне им минута-две да осъзнаят какво им казвам. След което се спогледаха смаяно.

- Хайде, момчета. Не можем да го оставим така. - За-люшкаха се подире ми в индианска нишка. Чувах ги как възклицават и мърморят: - Проклети цивилни… нямат представа какво е…

Когато стигнахме на паркинга, Нейтън бе застанал до Уил, чиято глава бе потънала дълбоко в яката на якето

заради студа, въпреки че Нейтън бе завил раменете му с едно одеяло.

- Тези любезни господа предложиха да ни помогнат -

обясних аз.Нейтън беше вперил очи в кутиите с бира. Признавам, нужно бе въображение да повярваш, че някой от тях има сили да ни помогне.

- Къде искате да го пренесем? - попита един. Другите наобиколиха Уил и го поздравиха с кимане. Един му предложи бира, явно неспособен да съобрази, че Уил не е в състояние да я поеме.

Нейтън посочи към минивана.

- Обратно в колата, ако е възможно Но за тази цел трябва да го отнесем до трибуните и да караме до него на заден.