Бар „Последен шанс“

Радваше се на самотата си. Знаеше, че поведението й е странно. Струваше й се, че се гледа някъде отдалеч, но е безсилна да се намеси. Беше фантазирала безброй пъти за Лоркан и сега не можеше да повярва, че й е бил доставен в собствения й дом. Шокът беше невероятен. Бяха изминали толкова години, но отношенията им си оставаха недоизяснени. А тъй като миналото оформяше настоящето, то се оказа по-важно.

През годините си бе представяла срещата им по много сценарии. В повечето Лоркан се тръшкаше и се извиняваше, а тя го караше да страда известно време и после му прощаваше. Или пък той нагло смяташе, че може отново да я омае, а тя го съсипваше с презрителни погледи и реплики.

Бе твърдо решена, когато Лоркан се върне, а той щеше да го направи в следващите един-два дни, тя да контролира положението. Краят на връзката им щеше да бъде пренаписан, този път както тя искаше. Макар и да не бе сигурна дали ще е онзи, в който го отхвърля презрително, или другият — разходка по залез с него. Или и двата.

Бе напълно убедена само, че сегашният край не я удовлетворява. Спомените от последната ужасна сцена с него я накараха да потръпне.

— Трябва да се оженим — каза Кетрин, приковала очи в лицето му.

— Защо?

Тя замълча за момент и огледа кръчмата. Беше решила, че е най-добре да му съобщи новината на обществено място, но вече не бе толкова сигурна.

— Защото — преглътна тя и едва продължи с разтреперан глас, — защото ще имам бебе.

Знаеше, че Лоркан няма да побегне, но все пак се притесняваше, тъй като бе чувала митовете за мъже, които бързо се оттеглят в подобни деликатни моменти. Но се успокои с мисълта, че мъжете бягаха само от глупави невнимателни момичета.

— Кажи нещо — подкани го тя разтревожено. — Ядосан ли си? Нямаш право да се ядосваш. За танго са нужни двама.

Лоркан не изглеждаше ядосан, а само изморен.

— Не мога да се оженя за теб — каза той накрая.

— Защо? — извика тя, а лицето й пребледня.

— Защото — въздъхна той — вече съм женен.

Кетрин едва не припадна. Ушите й забучаха, а кръчмата изведнъж се превърна в горящ ад. Лицето на Лоркан също се промени. Красивата му уста се изтъни до жестока черта. Елегантният му нос се изостри. Очите му запламтяха като червени въглени.

— Не разбирам — прошепна тя.

— Вече съм женен — грубо повтори той, защото чувството за вина разваляше настроението му. — Не мога да се оженя за теб, защото вече съм женен.

— Не е възможно да си женен — настоя тя, опитвайки се да прогони кошмара. — Никога не си ми го казвал.

— О, я стига! Ти знаеше.

— Не съм. Никога не бих… стигнала до… направила…

— Аха, разбирам! Искала си да ме принудиш да се оженя за теб, като забременееш — обвини я Лоркан.

— Не е вярно! — защити се тя. — Но мислех, че щом спим заедно, ще се ожениш за мен.

— Е, не съм възнамерявал да го правя. А и не мога — добави той по-нежно.

— Не мога да повярвам. Не мога да повярвам — промълви Кетрин, притиснала в лицето си ръце.

Кетрин Кейси не можеше да забременее от мъж, който не искаше да се ожени за нея. Това не влизаше в плановете й.

— Ще трябва да заживеем заедно — каза най-после тя. Не беше идеалният вариант, но щеше да свърши работа. — Още отсега. Нали си разделен с жена си?

Лоркан въздъхна.

— Грешиш.

Отново й се стори, че ще припадне.

— Нямах предвид законна раздяла — опита да се хване за сламката тя. — Но не сте заедно, нали?

— Живеем заедно, ако това имаш предвид — отвърна Лоркан, като погледна вратата и се зачуди след колко време щеше да се отърве.

— Какво искаш да кажеш? — изкрещя Кетрин. — Идвала съм у вас и там нямаше жена.

Беше заминала.

— Заминала? — замаяно повтори Кетрин, като си припомни цветята, саксиите и вазите, които украсяваха апартамента.

— Да. Винаги, когато си идвала у дома, тя не беше в Лимерик — потвърди Лоркан.

Кетрин занемя. Беше станала любовница на Лоркан! Любовница! Как е възможно?

В подобни моменти на Лоркан му се искаше да си бе държал оная работа в панталона. Да, връзката с Кетрин бе приятна — тя бе сладко хлапе. А и се бе възхищавал на собствения си майсторлък, докато я прелъстяваше. Но вече не бе сигурен, че всичко това си струваше. А и бременността! Каква бъркотия! Бъркотия, от която искаше да се измъкне колкото се може по-бързо.

Макар и замаяна от ужас, Кетрин видя разрешението на проблема.

— Ще трябва незабавно да напуснеш жена си. Хайде — каза тя делово. — Ще дойда с теб дай съобщим. Отиваме още сега.

Кетрин протегна ръка към сакото и чантата си, а Лоркан се паникьоса. Не искаше да напуска жена си. Поне не сега. Въпреки честите си изневери, бе привързан към Фиона. Подхождаха си. Да не говорим, че тя го издържаше.

Ужаси се от мисълта да живее с Кетрин, и на всичкото отгоре с бебе. Щяха да го заклещят някъде в предградията и да го накарат да коси трева, да ходи на църква, да сменя пелени, да боядисва стаи и разни други такива гнусотии. А Кетрин щеше да ходи на кафе у съседките, да разглежда списания за обзавеждане и да се фука с постиженията си в цветарството. Нещата, които първоначално го бяха привлекли към нея, сега го задушаваха.