Бар „Последен шанс“

— Слушай, човече, не може дай се извиняваш. Това е все едно да признаеш, че си виновен. Да не искаш да те уволнят? Работиш усърдно, амбициозен си. Просто забрави за нея!

— Не мисля, че тя самата си вярваше. Просто искаше да ме разкара.

— Тогава бягай оттам! — твърдо каза Майлс. — Послушай чичо си. Имаш нужда от някоя готина мадама. Тя ще те оправи.

— Не. Прекалено рано е.

— През уикенда?

— Не.

— Съжалявам, приятел. Забравих, че ще ходиш на мач.

— Не. Имах предвид, че пак ще е прекалено рано.

— Трябва само да си представиш, че си с Кетрин.

— Не мога. Ще знам, че не е тя.

— Кой гледа камината, когато стъква огъня? — триумфално се ухили Майлс, който имаше отговор за всичко.

— Майлс, депресираш ме.

— Развесели се, момче. И преди са те изритвали, нали?

— Ами… ходих с Линдзи три години, а тя се премести в Ню Йорк.

— Но продължи да си падаш по момичета, нали?

— Предполагам, че си прав. Е, беше ми нужно известно време. Нещата вече не вървяха, но не беше лесно и въпреки че се разделихме приятелски…

— Много интересно — прекъсна го Майлс. — Исках само да ти кажа, че понякога печелиш, а друг път губиш. Ще го превъзмогнеш.

Джо се изпълни с пиянска надежда. Благодарение на алкохола му се стори напълно възможно да забрави за Кетрин. Дори да излезе с друго момиче. Почувства се по-добре.

— Прав си! — извика той. — Животът е прекалено кратък.

— Точно така — окуражи го Майлс. — А и защо трябва да ходиш там, където не те искат?

— Не мога да се натрапвам.

— А така! А онази Кети…

— Името й е Кетрин — прекъсна го Джо. — И не отговаря на умалителни.

— Ооооо! Съжалявам! — извика Майлс, като грабна чантата на жената от съседната маса и я връчи на Джо. — Получаваш награда! Не го приемай толкова навътре, човече!

— Извинявай! — промърмори Джо и отново изпадна в мрачно настроение. — Просто си мислех, че съм стигнал донякъде с нея.

— Целувахте ли се?

— Не.

— Послушай съвета ми, синко. Щом не сте се целували, доникъде не си стигнал.

Джо въздъхна. Макар и да се изразяваше грубо, Майлс бе напълно прав.

— Върни чантата на жената — изморено каза той.

Глава 25

Тара нахлу в офиса, натоварена с торби, и ги стовари на бюрото си.

— Не знам откъде идва „забранен плод“ — оплака се тя. — Плодовете са единственото нещо, което не е забранено.

Рави, който се готвеше да погълне гигантски, пълен с мазнини сандвич, загледа с интерес как Тара вади ябълки, круши, мандарини, сливи и грозде и ги подрежда като амулети върху бюрото си.

— Искаш ли половината ми сандвич? — предложи й дружелюбно той.

Тара направи кръст с показалците си.

— Има адски много майонеза — опита се да я изкуши.

— Черна магия. Стой далеч от мен!

— Ти си абсолютно смахната — отбеляза Рави, после скочи, вдигна ръце над главатай и завика: — Вън, демони! Оставете бедното дете!

— О, това е страхотно! — въздъхна Тара, когато Рави започна да масажира главатай. — Умирам от кеф, когато прогонваш демоните ми. Не спирай! — извика тя, когато Рави я остави, за да натъпче осемстотин калории в устата си.

— Нямам избор — промърмори той с пълна уста. — Прогонването на демони засилва апетита ми.

Изтормозеният Вини се втурна в офиса. Безсънната нощ с тримесечното му бебе го бе накарала да си скубе косата, а сега, когато видя бюрото на Тара, усети как тя оредява още повече. Що за офис е това, по дяволите?

— Какво става тук? — попита нервно той. — Имам чувството, че съм на пазара.

— Да не си дала бюрото си под наем? — попитаха едновременно Теди и Евелин.

— Сергия ли отваряш?

— Страхотна идея! — извика Евелин. — Мога ли да си купя един банан?

— Бананите не са добре дошли тук — отвърна Тара.

— От тях се дебелее?

— Точно така.

— От бананите не се дебелее — възрази Вини, който знаеше, че трябва да се държи като началник, но не можа да се сдържи.

— Така е. От нищо не се дебелее — настоя Теди. — Погледни ме. Ям каквото си искам и колкото си искам и съм кльощав като самоходна тояга.

— Жените дебелеят, защото непрекъснато говорят кое колко калории съдържа — отсъди Вини. — Сами си съсипват удоволствието от храната.

— Гледахте ли документалния филм снощи? За онези типове на Еверест. Невероятен студ! — извика Рави. — Палецът на единия замръзнал и паднал. И нямало нищо за ядене освен сняг…

— Може би и аз трябва да опитам нещо такова — каза замислено Тара. — Диета „Еверест“, Хайде сега, съберете се около мен. Ще изпълним ритуала по рязане на кредитни карти.

— Пак ли? — възкликна Вини. — Минаха само шест месеца от последния път.

— Знам, но тази сутрин получих сметката от „Виза“. Спрете ме да не харча повече. Рави, ножицата!

Рави послушно й подаде ножицата.

— Кошчето!

Рави вече държеше кошчето в ръка — знаеше си задълженията. Тара извади кредитната си карта и я размаха.

— Гледат ли ме всички?

После, като превъзмогна загубата, Тара сряза твърдата пластмаса. Всички освен Вини заръкопляскаха.

— Пречистена съм. И опростена — промърмори Тара. — А сега картата „Аксес“.

— Ами онази от „Америкън експрес“? — попита Рави.

След кратко колебание Тара извади и нея и я сряза.

— Картата от „Сиърс“? — настоя Рави.