Бар „Последен шанс“

Сексуален тормоз! Беше го обвинила в сексуален тормоз! Него! Джо Рот! Винаги бе смятал, че сексуалният тормоз е за всесилните старци, които злоупотребяват с властта си, за да получат сексуални услуги. Като Фред Франклин например. Никога не бе предполагал, че възторженото му ухажване може да бъде разглеждано в тази светлина. Смяташе, че просто флиртува с Кетрин. А сега се чувстваше мръсен и отвратителен. И отхвърлен.

— Съжалявам — извини се той слисано, като отстъпи назад. — Не исках… не възнамерявах… ужасно съжалявам.

Наслаждавайки се на горчивия си триумф, Кетрин насочи внимание към документите на бюрото си. Е, честно казано, не беше истински сексуален тормоз, помисли си тя. Джо никога не бе правил опит да я опипва. Нито й бе предлагал да спи с него, за да получи повишение. Дори не бе опитвал да се притисне към нея пред ксерокса, да я накара да почувства ерекцията му и да каже „О, извини ме, мъчех се да мина покрай теб. Тесничък е този коридор“, както правеше Фред Франклин с някои от момичетата.

Но пък Джо я бе принудил да отиде да обядва с него. Нищо че беше по работа. И й се беше усмихвал много, ужасно много, а това вече нямаше нищо общо с работата. Да не говорим за онези дразнещи дивотии с мъдреците, които казвали нещо си! Направо й лазеше по нервите.

Кетрин потисна неприятното подозрение, че истинските жертви на сексуален тормоз биха се възмутили от нея. Е, поне бе успяла да се отърве от Джо. Точно така! Време беше да се заеме с баланса.

Джо се върна на бюрото си, а Майлс, който бе станал свидетел на разговора му с Кетрин, както и повечето служители на „Брийн Хелмсфорд“, промърмори съчувствено:

— Изритаха ли те?

— Да — едва промълви Джо.

Изведнъж наоколо опустя, всички се разотидоха и го оставиха. Понякога бе най-добре да те оставят сам, така разсъждаваха те.

Ако бе изритана някоя от жените, колежките й веднага щяха да се струпат около нея и да я засипят с шоколадови бонбони и утешения. — „Ужасно животно!“, „Има и други риби в морето“, „Обзалагам се, че пишката му е малка“.

Но тъй като ставаше дума за мъж, бюрото на Джо заприлича на миниатюрен сал в бурно море. Цяла сутрин колегите му от дясната страна на офиса, които искаха да говорят с някого от лявата, отиваха чак до задната част на помещението, слизаха пет стъпала надолу и минаваха през другата врата, за да не го безпокоят.

Фред Франклин бе единствената му връзка със света и то само защото го мързеше да заобикаля. При поредното си минаване Фред сложи ръка на рамото му и го посъветва приятелски:

— Опъни някоя друга, синко.

Кетрин се престори, че не вижда нищо. А и смяташе, че Джо може да се върне. Ако го направеше, явно бе патологично нагъл. Ако ли не, значи не можеше да се справи с жена като нея. И в двата случая тя не губеше нищо. Но внезапно, без да иска, изпита неочаквано усещане за загуба. Може би Джо не беше толкова лош. Не, не трябваше да мисли така! Всички мъже бяха лоши. Рано или късно ставаха такива.

Обикновено след като преспяха с нея.

Джо едва издържа сутринта. Не спираше да си припомня поведението си през последните три седмици и накрая си призна, че е бил ужасно настоятелен с Кетрин. Но той бе практичен човек. Ако искаше нещо или някого, правеше всичко възможно да го получи. Но не бе възнамерявал да нахалства.

Нито пък да упражнява сексуален тормоз.

Всъщност бе напълно сигурен, че не е виновен. А това само влошаваше нещата. Кетрин му бе отправила обвинението не защото беше вярно, а защото толкова го презираше, че искаше да се отърве от него. Болката от отхвърлянето бе ужасна. Особено след като му се бе сторило, че ледът започва да се топи.

По обед Майлс затърси из главата си подходящи думи, с които да го утеши. Нещо мъдро и успокояващо. Най-после се сети, отиде до Джо, сложи ръце на раменете му и каза:

— Ще пием ли по бира?

Замъглените очи на Джо леко пробляснаха.

— Разбира се.

Позволиха си дълъг обяд дори според рекламните стандарти. С други думи, не се върнаха в офиса до три часа. На следващия ден.

Към петата халба бяха изчерпали обичайните теми — „Арсенал“, коли, „Арсенал“, цици, досадни клиенти, „Арсенал“, шансовете на Англия да стане домакин на Световното през 2006 — и бяха достатъчно пияни, за да започнат да споделят проблемите си. По средата на разговора за градския транпорт Джо неочаквано си призна за обвинението в сексуален тормоз.

— Не трябваше вчера да я принуждавам да обядва с мен — каза засрамено той.

— Заслужаваше си да опиташ, човече — утеши го Майлс.

— Притиснах я, а очевидно тя е твърде деликатна.

Майлс промърмори нещо от рода, че Кетрин е деликатна като танк „Шърман“.

— Не виждаш онова, което виждам аз — прекъсна го Джо. — Тя е толкова… толкова сладка понякога.

— Обвинява те в сексуален тормоз, а ти твърдиш, че е сладка. Пиян си, човече.

— Така си е.

— Когато изтрезнееш, ще забравиш за нея.

— Няма.

— Ще трябва. Тя не те иска.

Джо се намръщи.

— Ще й се извиня.

Майлс се ужаси.

— Ти си абсолютно откачен!

— Знам — кимна Джо.