Бар „Последен шанс“

— В сградата на „Мишлен“ ги нямаше, затова отидох с такси до магазина на улица „Марилебоун“, но и там нямах късмет. За щастие ги открих в „Хийл“.

Майло, който никога не бе стъпвал по на изток от Шанън, кимна мъдро, сякаш одобряваше избора й. Точно така, в „Хийл“ винаги ще намериш каквото търсиш.

— Хайде, време е да тръгваме — подкани Тара останалите и се надигна от мястото си.

— Закъде си се разбързала? — подкачи я нежно Майло.

— Нали се канехме да…

Тара загря учудващо бързо. Семейство О’Грейди смяташе, че е проява на лоши маниери да си тръгнеш веднага след появата на нов посетител.

Тя седна на стола си и се завъртя към Финтан.

— Утре в колко часа ще те изпишат?

— Няма да ме изписват.

— Моля?!

— Сега пък какво ставаше, по дяволите?

— Няма нищо страшно — обясни Финтан. — Имам лека инфекция на врата, откъдето извадиха лимфния възел, и лекарите искат да ме държат под око, докато се оправя напълно. А ако не се оправя, ужасно ще се ядосам, защото ще се наложи да ми ампутират врата. И тогава ще заприличам на играч на ръгби.

— Колко време трябва да останеш тук? — уплаши се Кетрин.

Новината никак не й хареса. Безплатните легла в болница бяха рядко срещано явление. Само ако персоналът се притесняваше много за някого, можеше да го уреди с такова.

— Пет-шест дни — сви рамене Финтан. — Ще видим.

След тридесет минути пожелаха лека нощ на Финтан и тръгнаха към вратата.

— Кетрин, Тара — прошепна Финтан, — дръжте Сандро под око — помоли ги той. — Не че сега е същото, но след случилото се с последния му приятел… се тревожа за него, а докато съм болен, не мога да направя нищо.

На паркинга Сандро дръпна Кетрин и Тара настрани.

— Трябва да поддържаме Финтан в добро настроение — настоя той. — Да го забавляваме и да не му позволяваме да се тревожи.

Семейство О’Грейди щяха да се настанят в апартамента на Кетрин. Това бе най-доброто решение — тя имаше малка стая за гости, където щяха да спят момчетата, блестяща от чистота спалня, подходяща за ирландска майка, и прилично разтегателно канапе за собствените си нужди. Както каза Тара: „Те не биха се съгласили да отседнат при мен, защото живея в грях.“ Пък и Томас категорично бе отказал да ги приеме.

Джейн Ан изсипа безброй похвали за апартамента на Кетрин.

— Прекрасен е! Прилича на жилище на филмова звезда.

— Не е така — възрази Кетрин. — Трябва да видиш апартамента на Лив. Той наистина прилича на холивудски дом.

— Тя е чудесно и мило момиче — каза Джейн Ан. — И чак от Швейцария.

— От Швеция — поправи я Майло.

— Добре, от Швеция — съгласи се Джейн Ан. — Но е чудесно момиче, нали, Майло?

— Има великолепни зъби и прекрасни маниери. А сега къде да оставя тези неща?

Кетрин вдигна глава и изненадано забеляза, че кухненската й маса е отрупана с храна. Пушена шунка, черен хляб, пудинг, масло, чай, кифлички и пиле, увито във фолио.

— Не трябваше да носите нищо за ядене — изстена тя.

Тази сутрин бе купила тонове храна в чест на гостите си. Никога нямаше да успеят да я изядат. Хладилникът й не бе виждал такъв екшън досега.

— Не може хем да ти се изтърсим на главата, хем да очакваме да ни хрантутиш — обади се Майло.

— Прав е. Не може — проговори Тимъти, а това бе рядко събитие.

— Искаш ли един сандвич? — подкани я Джейн Ан.

— Не, благодаря.

— Трябва да хапнеш нещо. Само кожа и кости си. Нали така, Тимъти?

— Така си е.

— Нали така, Майло?

— Остави горката Кетрин на мира.

На няколко километра от апартамента на Кетрин Тара гькмо се прибираше у дома.

— Горкото ми бебче — чу тя гласа на Томас от кухнята. — Ела да те прегърна!

Сърцето й подскочи, идваше й да полети от облекчение. Томас се държеше мило с нея. Слава богу! Чак сега, когато всичко беше наред, можеше да признае колко опънати бяха отношенията им, откакто… откакто бяха провели онзи кошмарен разговор за бременността й. Жалко че трябваше да се случи нещо толкова ужасно, за да се оправят нещата.

Тара се втурна в кухнята и видя как Берил се сгушва в Томас.

— Къде беше? — попита я заядливо той.

— В болницата — отговори смутено тя.

Ами прегръдката й?

— Помолих те да нахраниш Берил сутринта, а си забравила — обвини я Томас. — Горкото ми бебче! — погали той проклетата котка. — Горкото ми гладно бебче.

Най-после със свито сърце Тара осъзна, че Томас бе говорил на гадната котка.

— Съжалявам — извини се тя изморено, — но имах други грижи.

Томас въздъхна.

— Какво мислим за жени, които се грижат повече за приятелите си, отколкото за храната на Берил? — обърна се той към котката. — Не ги харесваме, нали? — поклати глава Томас. — Не, не ги харесваме.

— Майната ти! — избухна Тара.

Винаги беше оправдавала противното отношение на Томас към приятелите й с неувереността му, но този път прекаляваше.

— Финтан е болен от рак!

— Така ли?

— Да.

— Помисли малко, Тара. Лимфната система е част от имунната. А той страда от имунна недостатъчност. Вероятно от придобита имунна недостатъчност…

— Томас, Финтан не е болен от СПИН, а от рак.

Томас изсумтя презрително.

— Болен е от рак — настоя Тара.

— Друго не можеше и да се очаква — злобно отбеляза Томас. — Това, което прави, е противоестествено.

— Човек не хваща рак от анален секс.