Бар „Последен шанс“

— Не — отговори Кетрин, като едва се сдържаше да не заплаче.

Вечерта Финтан се напи.

— Защо да не го направя? — засмя се той. — Може да е последният ми шанс.

Тара, Кетрин и Сандро също пиха много, за да избягат от кошмарните мисли, но не успяха да се отрежат.

— По-весело, дяволите да ви вземат! — извика Финтан към трите опънати пребледнели лица. — Все пак аз съм този, който ще умира.

От време на време вечерта изглеждаше почти нормална. Почти, но не съвсем. Мозъците им отказаха да възприемат кошмарната идея.

Към полунощ Финтан заяви, че си ляга.

— Утре ме чака тежък ден.

— Ще се видим сутринта — обеща Тара.

— Донеси ми една хубава пижама — напомни й Финтан. — Може да е „Калвин Клайн“.

— Ще я имаш.

— Ако не успееш да намериш „Калвин Клайн“, вземи „Джоузеф“. Но да е нещо шик. Трябва да мисля за кариерата си. Ако някой ме забележи в гнусната болнична пижама, веднага ще ме уволнят.

— Ще се погрижим за всичко — увери го Кетрин.

— Ще се оправите ли? — внезапно се притесни Финтан. — Няма ли да имате проблеми, ако изчезнете от работа?

И двете го погледнаха, онемели от учудване.

— Майната й на работата! — простичко каза Кетрин.

— Господи! — промърмори Финтан. — Положението наистина е сериозно.

Тара и Кетрин си тръгнаха и се качиха мълчаливо в мърлявия Фолксваген.

— Можеш ли да шофираш? — попита Кетрин, когато Тара се отдалечи от бордюра със свирещи гуми.

— Винаги карам по-добре, когато пийна — увери я Тара.

— Не е вярно. Само си мислиш, че е така.

И двете се засмяха, после рязко замълчаха.

— Странно е, че можем да се смеем точно сега — отбеляза Кетрин.

— Знам — въздъхна Тара. — И вечерта се засмяхме няколко пъти. Знам, че трябва да се срамувам, но от време на време ми се струваше, че всичко е нормално.

— Сигурно сме в шок.

— Възможно е. Прекалено много ни се струпа. Жалко че Лив не е тук, тя щеше да обясни какво ни става.

— Господи! — извикаха и двете, когато се сетиха за Лив.

— Кой ще й каже? — изстена Тара. — Тя го обича толкова много, че ще се побърка. Можеш ли да го направиш? По-добра си от мен. Не си толкова емоционална.

Макар че не бе съгласна, Кетрин каза:

— Ще й звънна. Надали е заспала. Вечно страда от безсъние.

Продължиха мълчаливо.

— Не мога да спра да мисля за проклетия костен мозък — каза Кетрин с разтреперан глас. — Варварска работа. Сутринта ще е кошмарна. Най-вече за Финтан — бързо добави тя.

— Иска ми се вече да е утре по обед. Тогава всичко ще е свършило.

— Няма да е — възрази Кетрин. — Това е само началото.

— Не! — извика Тара, като стисна волана, а лицето й се озари от надежда. — Не бива да говорим така. Може пък Финтан да се оправи.

Кетрин се замисли.

— Да, надявам се.

— Браво, момиче!

Глава 32

На следващия ден, изправена гордо в цялото си величие от метър и петдесет, Джейн Ан отлетя за Лондон с двама от огромните си мълчаливи синове.

Никой от тях не бе пътувал със самолет досега. Всъщност рядко бяха излизали дори от област Клеър. В старомодните си евтини дрехи, застанали сред блясъка и тълпите на летището, тримата изглеждаха като от друга планета.

Тара и Кетрин отидоха на работа чак по обед, а в четири потеглиха да ги посрещнат на летището.

— Ето ги! — извика Тара и посочи Джейн Ан, Майло и Тимъти, които стояха в кръг около куфара си като бежанци.

Джейн Ан бе облечена в древно черно палто с яка от астраган. Майло носеше взето назаем кафяво сако върху гащеризона си, а Тимъти — единствения си костюм. Тъмносин, на тьнки райета, с широки ревери, с него се бе оженил преди двайсетина години. Костюмът бе толкова стар, че отново бе на мода. Тимъти бе понаедрял, откакто го бе обличал за последен път. Или пък просто му бе тесен заради дебелия пуловер под него.

Въпреки че не изглеждаха кой знае колко изискано, семейство О’Грейди не се впечатлиха от лудницата на „Хийтроу“. Движеха се бавно както из Нокавой и се засмяха, когато млад бизнесмен се провря забързано покрай тях и изсумтя недоволно:

— Ама че хора!

— Сигурно е въпрос на живот и смърт — отбеляза Джейн Ан.

— Надали — ухили се Майло. — Изглежда още по-важно.

Потеглиха направо към болницата, натъпкани във фолксвагена на Тара. Майло и Тимъти се настаниха отзад заедно с Кетрин. Протоколът диктуваше, че колкото и да са едри синовете, ирландската мамичка сяда отпред.

Настроението не беше мрачно. Чуха последните клюки от дома и дори се засмяха няколко пъти. От време на време Кетрин се сепваше ужасена.

Тара също се държеше откачено, сякаш смяташе, че семейство О’Грейди са дошли в Лондон на екскурзия.

— Това е дворецът Кенсингтън — посочи тя напред.

— И какво става там? — любезно попита Майло.

— Там живееше принцеса Даяна — заекна Тара.

— Леле, сигурно е имала страхотна сметка за отопление! — присви очи, за да види по-добре, когато минаха покрай двореца.

Болницата приличаше повече на хотел, отколкото на място, приютило болни и умиращи, но никой от семейство О’Грейди не каза и дума. Нито пък си губиха времето да купуват бонбони или цветя за Финтан. Настроението се промени и всички бяха изплашени.