Бар „Последен шанс“

Томас се намръщи и сложи ръце върху ушите на Берил.

— Трябва ли да си толкова груба?

Тара го изгледа замислено.

— А ти трябва ли да си толкова груб? — най-после отвърна тя.

Глава 33

Докато очакваха резултатите от биопсията на костния мозък, а Финтан тънеше в море от посетители и картички с благопожелания, животът продължаваше.

Тъй наречената „кариера“ на Лоркан го притесняваше. На сутринта, след като Ейми изпрати при него ченгетата, отиде на прослушване за дубльор на Хамлет. При това не за някаква смотана любителска постановка, а за истинска пиеса с истински актьори и истинска публика, която плащаше истински пари.

Цяла седмица, докато чакаше отговор дали е получил ролята, Лоркан не спираше да си повтаря: „Ако не я получа, ще умра. Просто ще умра.“

Очевидно смъртта щеше да почака. В понеделник вечер се обади агентът му и го зарадва с новината, че е поканен на второ прослушване. Имало само още трима кандидати.

Лоркан още не беше говорил с Ейми, макар тя да бе оставила над сто съобщения на телефонния му секретар. На някои от тях звучеше весело.

— Здрасти! Обажда се Ейми. Надявах се да те заваря у дома. Е, няма значение. Все пак трябва да пийнем по едно някой път. Чао засега!

Тези послания обикновено идваха рано надвечер. По-късно, към девет часа, тонът й ставаше сериозен.

— Ейми е. Трябва да говоря с теб. Налага се да обсъдим някои проблеми. Не можем да оставим нещата в това положение. Безотговорно е. Длъжен си да ми се обадиш. Звънни ми!

После, след полунощ, Ейми изгадняваше. Гласът й звучеше пиянски и хленчещ.

— Аз съм. Обаждам се да ти кажа, че вече няма да ти се обаждам. Имам много предложения от други мъже. И се радвам, че не си ми гадже. През цялото време се държеше отвратително с мен. Ти си абсолютен садист, а аз се запознах с един чудесен мъж в службата. Той мисли, че съм прекрасна. Исках да знаеш, че няма нужда да се тревожиш за мен, защото съм добре. Разбра ли? Много съм добре. Никога не съм била по-щастлива и…

Времето за съобщения изтичаше и връзката прекъсваше. След секунди Ейми звънеше отново.

— Аз съм — повтаряше тя. — Извинявай, извинявай! Не си садист, а в службата няма никакъв мъж. Моля те, звънни ми, защото се чувствам ужасно.

Останалата част от съобщението бе запълнена с хлипане. Лоркан не отговори на нито едно от обажданията й.

Във вторник сутрин, когато се качи в метрото, Лоркан смяташе, че всички във влака сигурно знаят колко е важно пътуването му. Атмосферата около него като че ли бе наситена с напрежение. Виж ги, мислеше си със съжаление, отиват в мизерните си служби. Но пък сигурно е хубаво да не се тревожиш за нищо. Бремето на непризнатия гений бе доста тежко. Но какво да се прави.

След като слезе от влака, сключи сделка със себе си. Ако стигнеше до театъра, без да стъпи на пукнатина в тротоара, щеше да получи ролята. Ами ако не я получеше?

— Ще умра — прошепна ужасено той. — Няма да имам друг избор. Просто ще умра.

Лоркан бе последният от четиримата кандидати и още в началото на прослушването го обзеха ужасна неувереност, дива завист и омраза. Останалите изглеждаха по-млади, по-високи, по-богати, по-добре образовани, по-опитни и с повече връзки от него. Мразеше да се чувства така. Но както винаги скри емоциите си зад фасада от арогантност.

Най-после дойде и неговият ред. Изпълни монолога на Хамлет, застанал сам под прожекторите на сцената. Високото му слабо тяло бе изкривено от нерешителност. Красивото му лице изглеждаше объркано.

— Изпълнението му е добро — промърмори Хайди, асистент-режисьорката.

— Така е — съгласи се режисьорът.

След като приключи, Лоркан прехапа устни, за да не започне да ги умолява:

— Моля ви, кажете ми, че бях добър. Моля ви, вземете ме за пиесата.

Нямаше представа, че актьорът, когото всъщност искаха за дубльор, бе приел главната роля в „Ледената комета“, затова когато Хайди му съобщи, че го наемат, отначало я погледна невярващо, а после самочувствието му се издигна до небесата. Разбира се, че ще го вземат! Защо да не го направят? Той беше най-добрият! Страховете му се изпариха.

— Поздравления! — усмихна му се тя.

Лоркан й се ухили небрежно.

— Знам, че ще сте само дубльор на Фрейзър Типет, но се справихте добре.

— Да. Пък може Фрейзър Типет да претърпи ужасен инцидент. Човек никога не знае.

Лоркан стисна палци, усмихна се ослепително на Хайди и си тръгна.

Нейната усмивка изчезна — Фрейзър Типет й бе гадже.

На следващия ден Лоркан трябваше да участва в реклама за масло. Беше ходил на прослушване преди шест седмици и бе безкрайно благодарен за ролята. Телевизионните реклами се заплащаха изключително добре. Напълно възможно бе да изкараш достатъчно, за да преживееш цяла година. Но сега, когато се завръщаше на сцената, мамутското му его се обади. Защо пък да е благодарен за рекламата? Какво от това, че щяха да му платят хиляди? Имаха късмет, че се бе съгласил да участва, и възнамеряваше да им го напомни.