Бар „Последен шанс“

Кетрин погледна Финтан. Очите му изглеждаха огромни и тъмни като на уплашено дете.

— Вече имаме резултата и от скенера — добави лекарят извинително.

Осемте агонизиращи лица се завъртяха към него.

— Панкреасът също е засегнат. Получихме и рентгеновите снимки — продължи докторът.

Изражението му казваше всичко.

— А гърдите му? — попита Майло.

Лекарят кимна.

— Но в основните органи — дробовете, бъбреците и черния дроб, няма нищо — каза той.

Финтан се обади за пръв път:

— Ще умра ли? — попита дрезгаво той.

— Незабавно започваме лечение — отговори доктор Сингх. — Вече знаем с какво си имаме работа и можем да ви лекуваме.

— Крайно време беше! — гневно извика Тара и шокира останалите. — Положението му се влошаваше с всеки изминал ден — обвини тя лекаря. — А вие не направихте нищо. Оставихте го да лежи тук, докато проклетата ви лаборатория беше прекалено заета да му каже колко е болен. Ами ако тези дни се окажат фатални…

Тя заплака горчиво и цялото й тяло се разтресе.

— Сигурно симптомите са били на лице от доста време — завъртя се тя към Финтан. — От месеци.

— Така е.

— Защо тогава не отиде на лекар? — извика тя, обезумяла от мъка. — Защо Сандро не те принуди?

— Защото мислехме, че знаем какво е. Нощно изпотяване, толкова обилно, че понякога се налагаше да сменяме чаршафите. Бързо отслабване. Вечно разстроен стомах. А нали знаеш, че Сандро вече е минал по този път.

Пред очите на Тара се появи ужасяващ образ — Сандро и Финтан заговорничеха мълчаливо. Състоянието на Финтан се влошаваше, а те не правеха нищо, защото смятаха, че нищо не може да му помогне.

— Малоумни кретени! — наруга ги Тара. — Смахнати откачени копелета!

Джейн Ан я стисна за ръката и я дръпна от леглото.

— Престани с тези глупости, Тара Бътлър! — скара й се тя.

— Финтан още не е умрял!

Лечението започна същата сутрин. Финтан трябваше да остане в болницата и да бъде подложен на химиотерапия. Останалите бяха помолени да си тръгнат.

— Но аз съм му майка — настоя Джейн Ан. — Искам да остана.

— Хайде, мамо — помъчи се да я вдигне Майло. — Ще го видиш довечера.

Разпръснаха се. Те — Джейн Ан, Майло, Тимъти, Лив, Тара, Кетрин и Сандро, които бяха неразделни, докато чакаха, сега се разделиха заради кошмарната новина. Настроението им беше особено — притесняваха се, срамуваха се от себе си и от останалите. Нищо добро не бе излязло от изпълненото им с надежда бдение. Защо си бяха правили труда да се самозалъгват? Нищо не можеха да направят.

Вече нямаше смисъл да седят до леглото като човешки амулети, предпазващи от нещастие. Съдбата му сега зависеше от силни лекарства. От химикали, които бяха толкова отровни, че сестрите носеха специални облекла. Лекарства с толкова жесток страничен ефект, че в някои моменти Финтан щеше да предпочита смъртта пред страшното лечение.

Всеки поотделно се зае с тежката задача да се справи сам с емоциите си. Джейн Ан почти не излизаше от „Сейнт Доминик“, където водеше преговори с Господ и му предлагаше да заеме мястото на Финтан, ако някой трябва да умре. Тимъти се върна в апартамента на Кетрин, гледаше телевизия по цял ден, пушеше и захвърляше небрежно обувките си пода. Майло изминаваше безброй километри на ден из музеи, магазини и туристически забележителности. Останалите ходеха на работа. Бяха зарязали служебните си задължения, докато бдяха над Финтан, но най-страшното вече бе станало. И вместо работата да им се струва още по-незначителна, внезапно имаха нужда от нея, за да си възвърнат контрола върху живота.

Беше ясна и студена октомврийска сутрин. Кетрин излезе от болницата и взе такси до улица „Фулам“. По тротоара покрай тях премина жена на нейната възраст, размахвайки найлонова торба, от която се подаваха кутия портокалов сок и бутилка мляко.

Кетрин прикова очи в нея и дори се обърна назад. Жената не изглеждаше безгрижна, но сякаш не се замисляше много. Кетрин закопня да е на нейно място. Припомни си хубавите времена, когато и тя се разхождаше из улиците, размахвайки торба с покупки. Сигурно го бе правила безброй пъти, но никога не бе оценявала блаженството и радостта от живота без кошмари.

Най-после стигна до работата си и се изненада от оживлението, което кипеше там. Всички се трудеха усърдно и й заприличаха на извънземни. Стори й се, че е запратена в друг живот, където всичко изглеждаше изкривено и странно.

Колегите й я поздравяваха учтиво, докато се носеше замаяно към бюрото си. А когато стигна до него, се наложи да спре и да го огледа внимателно, за да се увери, че е нейното. Всичките й мисли и реакции бяха объркани и забавени.

Преди да седне, потърси с поглед Джо Рот. Знаеше, че не трябва да го прави, но нямаше сили да се въздържи.

Джо седеше и говореше по телефона. Дългите му елегантни пръсти си играеха със скъпа химикалка. Слушалката бе притисната до високите му скули, които приличаха на красивите раковини, засипали плажа в Нокавой.

Искаше го. Това бе единствената ясна мисъл в замъгления й свят. Желаеше страстно Джо Рот. Как можеше?