Бар „Последен шанс“

Тара се усмихна обнадеждено. Думите прозвучаха научно и достоверно. Но за нейно огромно разочарование гуменият костюм се оказа евтин найлонов анцуг, какъвто някое дванайсетгодишно хлапе би облякло, за да краде из магазините. Доплака й се.

Според Ейдриън процесът на топене на тлъстините отнемаше около час. Козметичката излезе от стаята и остави Тара, просната на голата маса да слуша стоновете на жените, дошли в съседното помещение на кола маска. В един момент дори задряма, но се събуди от ужасната воня.

Положението се влоши още повече. След малко бинтовете изстинаха. Ужасното усещане от студени и мокри дрехи й напомни за дните в детската градина. На четири годинки бе намокрила вълнения си чорапогащник, но не посмя да каже на учителката и изкара деня така.

Ейдриън се върна след час, поиска си анцуга, свали бинтовете и отново премери Тара, като този път стягаше силно сантиметъра.

— О, да! — повтаряше тя неспирно. — Много добър резултат. Свалила си двайсет и осем сантиметра.

— Разбира се — прошепна Тара. Можеше и да е дебела, но не бе тъпа. — Къде са душовете?

— Няма душове.

— Но аз съм мръсна!

Вонящата смес бе засъхнала по кожата й и сега се люпеше при всяко движение.

— Калта ще продължи да действа още двайсет и четири часа — настоя Ейдриън.

Да бе! Сигурно това нямаше нищо общо с липсата на топла вода, а?

Но след като бе платила четиридесет лири за противното преживяване, Тара държеше да извлече максимална полза от него, затова калта си остана по нея и тя се облече. Естествено, даде солиден бакшиш, тъй като кльощавата Ейдриън й създаваше комплекс за малоценност. После си тръгна в отвратително настроение.

Веднага щом се върна на работа, хората започнаха да душат разтревожени наоколо.

— Каква е тая ужасна воня? — попита Рави.

Тара седеше мирно зад бюрото си и не смееше да помръдне, защото при всяко движение от нея падаше кал.

— Някой е настъпил кучешко лайно — заяви Вини. — Всички да си огледат обувките.

Всички се отдръпнаха от бюрата и огледаха подметките си.

— И ти, Тара! — намръщи се Рави.

Тара вдигна крака си предпазливо, но явно не достатъчно бавно, тъй като около нея се надигна тъмен облак прах.

— Какво става? — попита Рави. — Да не би току-що да са те ексхумирали?

Той се приближи и застана до нея.

— Пфу! — извика Рави и стисна носа си. — Прекратете търсенето — обърна се той към останалите. — Вонята е от липосукцията на Тара.

— Не беше липосукция — защити се Тара разпалено и изтърси още няколко парчета засъхнала кал на пода. — Опаковаха ме с кал. Това се прави за гладка и хубава кожа.

Господ да й е на помощ, ако колегите й разберяха до какви отчаяни мерки прибягваше, за да свали няколко килограма.

Рави демонстративно премести бюрото си.

— Не съм съгласен да седя тук — заяви той. — Не мога да се концентрирам заради вонята.

Накрая по молба на всичките си колеги Тара си тръгна по-рано от работа, следвана от облак кафява прах.

— Не се връщай, докато не се изстържеш хубаво — нареди й Вини с измъчен глас.

Тара се прибра у дома. Трябваше да отиде до апартамента на Кетрин, да вземе семейство О’Грейди и да ги заведе в болницата. Но беше прекалено потисната, да не споменаваме и миризлива. Седна сама в мрачния апартамент на Томас и зачете „Можеш да излекуваш тялото си“, една от многото книги по алтернативна медицина, които беше купила. Но не успя да се съсредоточи. Вместо да си фантазира как раковите клетки на Финтан се стопяват, откри, че си представя как напуска Томас. Прекалено много хора й бяха говорили по въпроса и вече не можеше да си заравя главата в пясъка.

Обичаше Финтан. Наистина. А сега той беше болен, може би дори умираше, и искаше тя да напусне Томас.

Тара неохотно си призна, че приятелят й е прав. В сравнение с връзката с Аласдър, отношенията й с Томас напомняха емоционален боксов мач. Поне за външните хора.

Тя огледа стаята и си представи как си събира снимките, книгите и четирите диска, дърпа входната врата зад себе си за последен път и излиза сама в големия лош свят. Мисълта я накара да потрепери. Отново я загриза страх. Нямаше начин да го направи. Но може би имаше надежда. Просто трябваше да помоли Томас да се ожени за нея. Но не още…

Копнееше за Кетрин. Гневът й се бе изпарил и сега ужасно й липсваше.

Внезапно на вратата се позвъни и сякаш повикана от мислите й, отвън стоеше Кетрин с евтин букет в ръка, по-разстроена от когато и да било.

Глава 50

В събота следобед Тара и Сандро отведоха Финтан у дома. Бе прекарал почти три седмици в болницата.

Беше толкова слаб и немощен, че му се наложи да се облегне на Сандро и санитаря, за да стигне до колата. Всъщност дребничкият Сандро повече пречеше, отколкото помагаше.

Видът на Финтан на фона на външния свят прободе Тара право в сърцето. Човек можеше да изглежда по този начин в болницата — там се сливаше с останалите. Но навън, където повечето хора бяха здрави, бе съвсем различно.

Все пак Тара забеляза и нещо хубаво: Финтан носеше граховозеленото кожено яке, което бе „взел назаем“ от склада с дрехи в работата си.

— Предполагам, че якето вече няма да се върне там — намигна му Тара.