Бар „Последен шанс“

Неочаквана ярост обзе Тара. Засрами се от грубостта на Томас.

— Той е много зает — опита се да го оправдае тя.

— Разбира се, нали е учител. Отговорна работа е това. Е, може пък да дойде с теб у дома за Коледа. Освен ако не постъпиш, както иска Финтан — меко каза Джейн Ан. — Тогава надали ще се запознаем с момчето ти.

Тара се размърда неспокойно. Бе убедена, че каквото и да станеше, Джейн Ан нямаше да се запознае с Томас.

Глава 51

В понеделник сутринта Кетрин отиде на работа притеснена и готова за унижение. Как щеше да погледне Джо Рот? Ами ако не отвърнеше на безсрамната й свалка? Щеше да умре!

Мислеше въобще да не ходи на работа. Не можа да реши дали да носи много грим, с който да покаже, че не й пука от нишо, или да не слага никакъв с надеждата бледото й лице да стане невидимо. Опита се да гледа оптимистично. След като се прибра от летището, почти успя да сложи в ред апартамента си. Финтан вече си бе у дома, а не в болница. Това бяха добри новини, нали? Финтан бе в ужасно настроение и след като му разказа за унизителното си извинение пред Джо Рот, едва изсумтя нещо в отговор.

Въпреки намерението да не поглежда към Джо, докато си събличаше палтото, установи контакт с очи с него. Забеляза, че той й се усмихваше леко. Усмихваше ли се? Или й се присмиваше?

През целия уикенд се бе молила Джо да заличи унижението й, като я покани да излязат. Копнееше да се приближи към нея, непринудено да седне на бюрото й и да й каже многозначително:

— Помниш ли онзи проект, за който ми спомена в петък? Защо не го обсъдим на обяд?

Но той не го направи. Остана цяла сутрин на бюрото си и постепенно надеждите й започнаха да се изпаряват. Е, не бе нужно да я кани на обяд. И едно питие щеше да свърши работа. После реши, че дори и простичка разходка щеше да я зарадва. А и не бе задължително да я кани лично. Можеше да й звънне по телефона или да й напише имейл. В един часа си помисли, че би се зарадвала на каквото и да е. Дори и на хартиено самолетче с надпис „Искаш ли да се изчукаме?“

Но нищо не стана. Джо не дойде при нея и следобед. Може би наистина бе гадже на Анджи, колкото и да не й се вярваше. Но тогава би й казал „Съжалявам, имам си приятелка“, вместо „Ще си помисля“. Ако Анджи не бе пречка, това означаваше, че той просто не иска да излезе с нея. Не спря да разсъждава върху този проблем, докато не стана време да си ходи.

Във вторник всичко се повтори. Тара звънеше почти всеки час, за да провери развоя на събитията.

— Грубо ли се държи? — попита тя.

— Не. Изглежда ми дружелюбен, когато уловя погледа му. Но това не става много често, тъй като очите ми са приковани в пода — призна Кетрин.

— Хубаво е, че е настроен приятелски — успокои я Тара.

— Не му искам приятелството. Имам си предостатъчно приятели!

В сряда Кетрин най-после си призна, че очевидно нищо нямаше да се получи. Бе дала на Джо доста дълго време, но и последните й надежди умряха. Очевидно я бе отхвърлил. Беше си помислил и бе решил, че не се интересува от нея.

Зачака настъпването на депресията. Разочарованието от мъжете обикновено я приближаваше с още една стъпка до смъртта. Съсипваше радостта й от живота. Но този път не стана така. Защо ли? Защото се тревожеше за Финтан? Но тревогите не й бяха попречили да мечтае за Джо.

Каквато и да бе причината, Кетрин осъзна, че животът щеше да продължи, а тя щеше да оцелее. Изпълнена с надежда, си помисли, че има бъдеще. Джо Рот не я искаше, но докато бе жива можеше да стане какво ли не.

Същата вечер за пръв път от шест седмици отиде на курс по степ, а после — на бар заедно с Тара, Лив и Майло. Сандро ги бе помолил да го оставят насаме с Финтан една вечер.

В бара се настаниха около огромна маса и Кетрин се изненада от прекрасното настроение, което я обзе. Вълнуваше се, че най-после е излязла навън да се забавлява. Бяха изчезнали не само тревогите й за Джо, но и страховете за Финтан, които я измъчваха от дълго време.

Майло нямаше нищо общо с недодялания селянин, пристигнал преди месец в Лондон. Косата му бе подстригана и вече не изглеждаше кълцана с трион. Беше издокаран в лъскав нов тоалет. Дизайнерската ръка на Лив си личеше във всяка подробност. Изглеждаше зашеметяващо хубав с едрото си тяло, лъскавата черна коса и тъмносините очи.

— Вижте само — засмя се той, като посочи странните несиметрични обувки, които носеше. — Жестоки са, нали? Купихме ги от някакво смахнато място.

Майло и Лив все още изживяваха първия антисоциален етап на любовта си и макар да полагаха усилия да говорят с Тара и Кетрин, непрестанно си шепнеха и се кикотеха, докосваха се нежно и се целуваха. Майло промърмори нещо в ухото на Лив, а тя сведе очи, усмихна се широко и отвърна с престорено възмущение:

— Престани!

След малко Майло й прошепна нещо друго, очевидно още по-съблазнително, защото тя се ухили, сръга го с лакът в ребрата и каза:

— Стига!

Той отново се наведе към ухото й, тя го стисна за коляното, а Тара и Кетрин се усмихнаха многозначително.

— Стига вече с тия глупости — изсумтя Тара.

— Какво ще пиеш? — обърна се Кетрин към Майло.