Бялата стока

— Ще повикам някого — каза тя и излезе от стаята.

След две минути сестрата се върна с един млад мъж, облечен в бяло сако и панталон, вероятно от морска униформа.

— Аз съм доктор Колдуел — каза той на Кат. Докато мереше пулса му, го попита: — Как се чувствате?

Кат само поклати глава.

— Жена ми и дъщеря ми са мъртви — каза той. Каза го като факт. Не искаше да дава възможност на лекаря да го лъже.

— Боя се, че е така — кимна мъжът. — Виждам, че си спомняте.

— Кубинец ли сте? — попита Кат.

За момент лекарят изглеждаше озадачен.

— О, не — каза той, — намирате се във военноморска база Гуантанамо. Не сте на кубинска земя. Бреговата охрана ви намери преди два дни и ви докара тук със спасителен хеликоптер.

— Зле ли съм?

— Ами не бяхте в много добра форма, когато пристигнахте. Прекарахме два часа във вадене на сачми за птици от тялото ви. Какъв калибър бяха? Четиристотин и десет ли?

— Моите.

— Радвайте се, че не са били калибър дванадесет или от най-едрите сачми. Според мен сте в безопасност. Дори съм изненадан, че се съвзехте така бавно. Сякаш не искахте да се събудите.

— Яхтата?

— Имаме офицер следовател. Повиках го. Той ще ви разкаже.

Сякаш по сигнал в стаята влезе един друг офицер. Лейтенант.

— Здравейте, мистър Катлидж — поздрави той. — Добре дошли.

— Благодаря — кимна Кат.

— Говори ли ви се?

— Да. Можете ли да изправите това нещо? — посочи Кат към леглото.

Офицерът изправи леглото така, че Кат почти седна.

— Какво стана с яхтата? — запита той отново. Искаше да пита и за намерени тела.

— Казвам се лейтенант Франк Адамс. Наричайте ме Франк. Офицер съм от военната полиция. Вие сте Уендъл Катлидж, нали?

Кат кимна.

Адамс изглеждаше облекчен.

— Взех отпечатъците ви, тъй като нямахте документи. Имаме и регистрационния номер на яхтата.

Кат вдигна лявата си ръка и погледна към китката си.

— Името ми е гравирано от вътрешната страна на часовника — на изпечената му от слънцето ръка се виждаше бяла линия.

— Не носехте часовник.

— Сигурен съм, че го носех, когато дойдоха — каза Кат. — Беше малко преди шест сутринта. Какво е станало с яхтата и… с жена ми и дъщеря ми?

Адамс придърпа един стол и седна.

— Преди два дни, в четвъртък, малко след осем часа сутринта, самолет на „Луфтханза“ от Богота за Сан Хуан хвана сигнала от вашия РСУМА. След по-малко от час един хеликоптер на бреговата охрана намери яхтата и спусна двама водолази. Яхтата е била пълна с вода. Вие сте били в кабината за управление. Вашите… жените били в главната кабина. Мъртви. Преди водолазите да успеят да ви вкарат в хеликоптера, яхтата се изправила нагоре с кърмата и потънала. Намирали сте се във водата около две минути, преди да ви извадят. Телата на двете жени са потънали с яхтата. Водолазите не са могли да направят нищо.

Кат поклати глава и очите му се насълзиха.

— Шуреят ви е тук. Настанен е в ергенските помещения. Аз го извиках. В състояние ли сте да ми разкажете сега какво се е случило? Ще се опитам да направя каквото мога, но ми трябват подробности — каза Адамс и извади малък касетофон.

Кат събра сили и започна да разказва от самото начало.

Когато Кат се събуди отново, Бен Никълъс, братът на Кейти и негов делови партньор, седеше до леглото. Иначе откритото му, приятно лице сега изразяваше шок. Преди Кат да проговори, той вдигна ръка.

— Не трябва да ми разказваш — каза той с известно затруднение. — Лейтенант Адамс ми пусна записа. Беше учуден от твоята изчерпателност.

— Благодаря ти, Бен. Откога си тук?

— Пристигнах снощи. Докараха ме с военен самолет от Маями. Създадоха ми удобства. Не съм предполагал, че ще дойда в Куба.

— Аз също. Дел знае ли?

— Докторът казва, че ще можем да те пренесем в Атланта след ден-два. В Маями ни чака самолет линейка. Ще дойде, когато се обадя.

— Каза ли на Дел?

Бен поклати глава.

— Не можах да го намеря, Кат. Включил беше телефонния секретар, обаче не исках да му го кажа по този начин. Отидох в апартамента му, но никой не отвори. Портиерът каза, че не го е виждал от два дни. Лиз му звъни на всеки час. Тя иска да останеш при нас, докато се оправиш. Щеше да дойде тук, но майка й е пак в болницата. Нашият специалист по пъблик рилейшънс7 се занимава с пресата. Някакъв репортер напипал тази история. Предполагам, че я е взел от бреговата охрана. След това журналист от „Ню Йорк Таймс“ разпознал името ти, вестниците в Атланта писаха за теб и… започна един ад. Нямаше как да избягна публикуването на подробностите. Просто това е твърде сензационна история. Бизнесмен, откривател и прочие.

Кат кимна.

— Бен, аз съм виновен за това, което се случи с Кейти и Джинкс.

— Не, Кат. Не бива да мислиш така. Ти не си ги изложил умишлено на опасност. Не би могъл да предвидиш това.

— Аз ги заведох на онова място. Кейти не искаше да ходи там. Аз я убедих.