Бялата стока

— Слушай, Кат — каза Бен. — Зная колко много обичаше Кейти и Джинкс. Ти си направил това, което си сметнал за най-добре, но всичко се е объркало. Понякога става така. Не можеш да предвидиш нещо подобно и ако някой има вина, то тя е единствено у хората, които са го извършили. Кейти би разсъждавала по същия начин. Джинкс също. Така трябва да мислиш и ти, иначе ще полудееш.

Очите на Кат се насълзиха. Прегърна Бен и за известно време стояха така. След като се успокои, Бен си тръгна и Кат разбра, че нямаше да плаче вече. Не трябваше да се самосъжалява, ако иска да продължи да живее.

Спомените започнаха да го измъчват отново, но той ги прогони. Не би могъл да изтърпи гледката от яхтата. Въпреки всичко един образ успя да се промъкне. Отпечатъкът от ръката. Ярък и червен. Гневът се надигна в него. Един въпрос го измъчваше. Защо? Доколкото си спомняше, яхтата беше непокътната, когато онези хора си бяха отишли. Всички скъпи електронни апарати бяха по местата си. Нищо не беше изчезнало. На борда имаха много неща, които един крадец би пожелал, но нито едно от тях не беше взето. Не се досещаше за свои врагове, пък и това не би могло да е планирано, защото решението да отплава в колумбийски води беше внезапно. До утрото на този ужасен ден дори самият той не знаеше, че ще влезе в Санта Марта.

По всичко личеше, че тези хора бяха извършили едно безсмислено пиратско нападение и две убийства — според тях три — без никаква изгода, освен един ръчен часовник „Ролекс“ за две хиляди и петстотин долара. В това нямаше никакъв смисъл и осъзнавайки го, Кат се разгневи още повече.

Знаеше, че е загубил Кейти и Джинкс безвъзвратно, но въпреки това Кат искаше да намери убийците и да разбере защо го бяха направили.

Затова взе ново решение. Ако е необходимо, ще даде всичките си пари и остатъка от живота си, за да узнае.

6.

Кат излезе от басейна зад къщата и тръгна по каменните плочи, като дишаше дълбоко. Помисли си, че това му се отдава по-лесно, отколкото в началото. Когато напусна болницата, беше много слаб. Започна да плува, за да упражнява мускулите на гърдите си, които бяха наранени от сачмите. Научи се да се наслаждава на упражненията, доколкото можеше да изпитва наслада от нещо. Смяташе, че е по-добре да плува, отколкото да седи в стола с поглед, вперен напред. Беше седял така достатъчно дълго.

В болницата Кат беше загубил четиринадесет килограма, а след това почти още десет. Тежеше толкова, колкото когато завърши училище, но така се чувстваше по-добре. Беше здрав и загорял от слънцето. Изненадваше се, когато заставаше пред огледалото. Строен, гладко избръснат и подстриган за първи път от много години. Плуването и играта на тенис с тренировъчна машина му бяха помогнали да влезе във форма. Това бяха самотни занимания, подходящи за него. Установи, че не желае ничия компания. Предпочиташе да се поти в самота.

Някой го повика от къщата. Кат се обърна и видя Уолъс Хендерсън. Той се пенсионира като капитан от полицията в Атланта. Сега беше уважаван частен детектив. Кат стисна ръката му и му предложи стол до басейна. Наметна един халат от кадифе. Знаеше какво предстои и това го изпълваше със страх.