Бялата стока

Кат натисна газта и малкият самолет тръгна. Направляваше го с педалите и наблюдаваше нервно скоростомера. При петдесет мили дръпна щурвала към себе си и самолетът отскочи от пистата. Стори му се, че стомахът му остава на земята.

— Продължавайте право нагоре и се изкачете на три хиляди фута — каза инструкторът. След няколко минути се намираха над езеро Лейниър на четиридесет мили западно от града. Учеха се да завиват. И по-рано Кат беше искал да лети, но никога не му беше оставало време. Сега го имаше в излишък. Един час по-късно му дадоха наръчник по летене и го записаха в курса.

Същата нощ чете наръчника до късно. На другия ден взе два часа, а на следващия — още два. Започна да лети всеки ден, когато времето беше хубаво, а когато не летеше, изучаваше наръчника. Записа се в един неделен семинар, за да ускори академичното си обучение, и издържа писмените изпити на ФАА

8

с отличие. Започна да лети самостоятелно на десетия ден. Концентрацията му беше пълна. Четеше всички авиационни списания и книги. Подготвяше уроците си упорито и дори маниакално. Те запълваха живота му. Не му оставаше време за никакви други мисли, а той се нуждаеше точно от това.

По средата на четвъртата седмица от обучението инструкторът му го чакаше след един самостоятелен полет.

— Записал съм ви за пробен полет с инспектор от ФАА, за да получите разрешително за частен пилот. Утре в десет часа — каза му той. — Трябва да ви кажа, мистър Катлидж, че поставихте рекорд. Не съм виждал някой да работи тъй усилено и да постигне толкова много за такъв кратък срок. Мисля, че ще се справите отлично на пробния полет.

Прекараха около час в попълване на формуляри и подреждане на дневника за полетите на Кат. Когато си отиде вкъщи, той изпита наслада от мисълта, че на следващия ден след теста, който със сигурност щеше да издържи, ще има разрешително за летене. Започна да мисли за курс по летене по прибори.

Кат облече бански костюм и отиде в басейна. Гмурна се и започна да плува бавно. Отхвърляше се със силни тласъци на краката, отмерваше загребванията и напрягаше всеки мускул. Преплува двадесет пъти дължината на басейна и се измъкна от едната му страна, като дишаше тежко. Очите му бяха пълни с вода и му беше нужна около минута, за да види, че на другия край стои някакъв човек и го наблюдава. Беше строен и висок. Съвсем като този, когото напоследък виждаше в огледалото.

— Здравей, Дел — каза накрая той на сина си.

Синът му не отговори. Стоеше и го гледаше с празни очи.

— Не можахме да те намерим — каза Кат, като се опитваше да овладее гласа си. — Опитвахме. Предполагам, че си чул?

Дел остана на мястото си и каза:

— Бях извън страната. Прочетох за случилото се във вестниците.

— Защо не се върна у дома? Имаше помен. Дойдоха много хора.

Дел помисли малко, преди да отговори.

— Не се прибрах, защото знаех, че не мога да помогна на мама и на Джинкс, а и защото, ако се бях прибрал, сигурно щях да те убия. За мен ти си убиецът.

Кат се съгласи:

— Веднъж и ние да мислим по един и същи начин.

— Значи поемаш отговорността? — запита изненадан Дел.

— Поемам я — отговори Кат. — Едно от нещата, които възрастните правят, е да поемат отговорност за действията си. Един ден може би ще го разбереш.

Лицето на момчето се изкриви.

— Мръсник! Би трябвало да те убия!

— Може би — отвърна спокойно Кат. — Може би ще ми направиш услуга, като ме убиеш, но това не трябва да те тревожи особено. В края на краищата в твоя занаят убиват хора всеки ден.

— Аз просто задоволявам една потребност. Точно като теб — каза Дел.

— Разбира се, Дел. Успокоявай се. Хич да не ти пука за нещастията, които ти и тези като тебе причинявате. Парите са най-важното.

— А какво ще кажеш за нещастието, което ти причини на мама и Джинкс? — отвърна хапливо Дел.

— А болките, които ти им причини? — запита Кат. — В продължение на две години майка ти не си е лягала без страха, че ще я събудят посред нощ със съобщение от полицията, че си арестуван или убит. Сестра ти не споменаваше името ти извън къщата, за да не кара хората да се чувстват неловко. Това, с което ги даряваше, беше постоянна болка и страдание. Последната вечер, докато бяхме на масата, видях как очите им се насълзиха, когато се спомена името ти. Вярваха, че в теб има нещо, което си струва да бъде спасено. Аз обаче от много време не споделям надеждата им.

— Е, не трябва да хабиш времето си в мисли за мен — каза Дел. — Вместо това може да помислиш как те все още щяха да бъдат живи, ако не беше толкова глупав.

— Ще го сторя — отговори Кат. — Ще го правя, докато съм жив.

— Аз отивам в Маями. Няма да ти досаждам вече. Това исках да ти кажа.

— Най-после добри новини.

— Да. Придвижвам се нагоре — похвали се Дел. — Сега съм при източника. Няма вече да се занимавам с търговия на ниско ниво. В ръководството съм. Бас държа, че тая година ще изкарам повече пари от теб.