Бялата стока

— Ето докъде стигнахме, мистър Катлидж — каза Хендерсън. — За да проследим всяка възможна улика, аз и моите хора в продължение на три месеца изхарчихме значителна част от парите ви. Телефонирахме и се срещнахме с всички зъболекари в Сан Диего и околните населени места. Открихме двама, които имат син на име Дени. Единият е ученик в гимназия, а другият — на три години. Проверихме списъците от последните десет години с екипажите от гонките с яхти, в които Дени твърди, че е участвал. И там нищо. Свързахме се с Министерството на външните работи и с колумбийската полиция. Колумбийците са разпространили рисунки с описанието на двамата престъпници, направено от вас. Не сте описали жената, защото не сте я видели добре. Има и описание за часовника ви, и за гравюрата на обратната му страна. Колумбийската флота и американската брегова охрана се опитаха да намерят спортна лодка с име „Санта Мария“. Оказва се, че то е често срещано в латиноамериканските страни. Няма и следа от такава лодка. Искахме от една спасителна компания да разгледа възможностите за изваждане на яхтата и на телата, но не е възможно, защото яхтата е потънала на почти два километра. Мисля, че не трябва да харча повече парите ви. Бях полицай в продължение на двадесет и пет години. Почти десет съм частен детектив. Трябва да ви кажа, че не съм работил по случай с толкова оскъдна информация и с толкова много улики, които не водят доникъде. Възможно е някои от нашите проучвания да дадат резултат и да се намери „Санта Мария“. Но това е относително. Може да се окаже извън възможностите ни. Мистър Катлидж, няма да ви убеждавам, че трябва да забравите за случилото се. Сигурно някой ден ще узнаем защо жена ви и дъщеря ви са убити и престъпниците ще бъдат наказани. Но искам да разберете, че след всичко, което опитахме, не ми е известен начин да постигнем това. — Хендерсън се размърда неловко. — Просто не зная — завърши той.

— Капитане, можем да изпратим двама агенти — каза Кат, като се опитваше да скрие отчаянието си.

Хендерсън поклати глава:

— Можем да направим следното — с помощта на някои колеги да намеря двама латиноамериканци, които няма да бият на очи. Но благодарение на вашата намеса чрез Министерството на външните работи колумбийската полиция извърши професионално разследване в Санта Марта. Вие видяхте преведените доклади. Никой външен човек не би могъл да свърши и половината от това. Още повече че местната полиция е заинтересована да разкрие случая. Ако открият нещо, ще ни информират.

Кат въздъхна уморено и каза:

— Вероятно сте прав. Заплатих за уменията и съветите ви — вие ми дадохте и двете. Благодарен съм ви за това, капитан Хендерсън. — Изправи се, протегна ръка и продължи: — Изглежда, ще трябва да чакам, докато нещо се появи. Изпратете ми сметката за недовършените работи.

Хендерсън пое ръката му.

— Искам да знаете, че това за мен е личен неуспех, но вложих всичко от себе си. Надявам се, ако чуете нещо ново, да ми се обадите.

Детективът си отиде.

Кат се качи в поршето и тръгна. Обикновено караше бързо и можеше да го докаже с квитанциите за глоби, но днес беше апатичен и невнимателен. На няколко пъти беше изпитал желание да блъсне колата в някое дърво или в подпората на някой мост и да сложи край на всичко. Крепеше го само надеждата, че може да намери Дени и хората му, но засега вероятността за това беше много малка.

Бен и Лиз се грижеха за него чудесно. Канеха го на вечери с приятели. Не искаха да се превърне в отшелник. Дори се опитаха да му намерят жена, но всичко се проваляше. Той просто не се интересуваше от жени, пък и от нищо друго. Дори работата, която преди му доставяше такова удоволствие, сега изобщо не го привличаше. Не беше прекарал и няколко часа в кантората. Колегите му ходеха на пръсти около него, а той се чувстваше напълно безполезен. Една по-голяма компания беше поискала да закупи фирмата от Бен. Кат се съгласи, но не защото се нуждаеше от парите.

Внезапно му прилоша и отби колата. Седна на тревата край пътя, като се бореше с гаденето. Мислеше какво още би могъл да направи за Кейти и Джинкс. Търсеше някаква опора в живота, но без особен успех. Изведнъж чу силен рев над себе си и някаква сянка премина над колата. Кат погледна нагоре и откри, че е спрял в края на пистата на летище „Пийчтрий Декалб“. То беше за всякакви самолети и се намираше в края на Атланта. Видя как самолетът се вдигна, обърна се и се насочи обратно към летището.

Кат се качи в колата отново и отиде при главния вход. Видя надпис. „ПДК Летателно училище“. Не след дълго седеше пред бюрото на един приятен човек, който му обясняваше програмата на уроците. След половин час се намираше на края на пистата в учебен самолет „Чесна 152“ и слушаше внимателно инструктора, който седеше до него.

— Добре — казваше му той, — пълна газ, не се отклонявайте от централната линия, наблюдавайте скоростта и отлепяйте при петдесет мили в час.