Бялата стока

Лицето на съветника трепна разтревожено. Той се изправи.

— Ще ме извините ли за няколко минути? Не си отивайте. Ще се върна веднага.

Кат отиде до прозореца и погледна към купола на сградата на Конгреса. Наистина, не му оставаше нищо друго. Ненавиждаше тази мисъл, но трябваше да се върне в Колумбия, в Санта Марта, и да започне от нещо. Там някъде някой знае нещо. Сигурно може да купи информацията. Парите бяха единственото нещо, което имаше. Би ги дал всичките, ако му върнат Джинкс. Наблюдаваше хората, които влизаха и излизаха от Конгреса. Страхуваше се от това, което му предстоеше.

След десетина минути помощникът влезе в стаята и каза:

— Моля, седнете.

Кат се върна на масата, а той продължи:

— Искам да съм сигурен, че разбирате това, което ще ви кажа. Всичко, което говорихме дотук, е официално. Изразил съм съчувствие и съм казал, че сенаторът не може да направи нищо повече.

Изненадан, Кат се върна в настоящето.

— Считайте, че за това, което ще говорим сега, не трябва да знае никой — нито сенаторът, нито който и да е друг. Разбирате ли ме?

— Да. Разбира се — каза Кат и усети, че пулсът му започва да се ускорява.

— В хотел „Уотъргейт“ ли сте отседнали?

— Да. Бях решил да освободя стаята преди обяд и да се върна в Атланта.

— Останете още едно денонощие. Утре по някое време, вероятно следобед, ще ви потърси по телефона някой, който ще се представи като Джим. Просто Джим.

— Джим. Утре следобед.

— Може и по-рано. Стойте в стаята си, докато не ви потърси. Не очаквайте много, но вероятно той ще може да ви даде съвет. Не мога да обещая, че ще го одобрите, но това е единственото нещо, с което мога да ви помогна.

Кат се изправи и подаде ръка.

— Благодаря, че ми повярвахте. Никой друг не ми вярва.

— Мистър Катлидж, съжалявам, че не мога да направя повече — отговори мъжът, като пое ръката му.

Кат спеше, когато телефонът иззвъня. Не беше спал много предишната нощ и сега, в късния следобед, беше задрямал пред телевизора. Опомни се едва при второто иззвъняване. Погледна будилника — беше малко след шест.

— Ало!

— Казвам се Джим. Мисля, че имаме общ приятел.

— Да. Така е.

— Елате в 528.

— Къде?

— Стая 528, тук, в хотела — каза човекът и затвори.

Кат напръска лицето си с вода и облече сакото. Слезе с асансьора до петия етаж, намери стаята и почука. Човекът, който отвори вратата, беше на около шестдесет години, с почти напълно посивяла коса. Носеше костюм и шарена вратовръзка. Не изглеждаше свеж. Беше небръснат, яката на ризата му беше мръсна, а косата мазна.

— Заповядайте, седнете — покани той Кат, като му посочи два люлеещи се стола.

Кат седна и заоглежда стаята.

— Благодаря за тази среща — каза той.

— Приятел ли сте на сенатора? — запита мъжът.

Кат се поотпусна.

— Нека ви разкажа проблема си.

— Запознат съм с вашия проблем — вдигна ръка мъжът. — Чета вестници. Позволете ми само аз да говоря.

Кат се съгласи.

Джим отвори едно куфарче и измъкна някакво досие.

— Да видим — каза той, като обръщаше страниците. — Роден в Атланта. Учил гимназия в Нортсайд. Добър защитник, но не достатъчно за отбора на колежа. По-късно технически университет в Джорджия — випуск 53-та година. Пропуснал войната в Корея поради отсрочванията за студентите. Добър ход, да знаете. Преминал подготовка в Службата за запасни офицери от военноморския флот. Получил военно звание във флотата. Защо?

— Бях млад и глупав — отговори искрено Кат.

— Не ви ли хареса в Куантико?

— Не мога да кажа, че ми харесваше.

— Аз съм бил там няколко години преди вас. На мен също не ми харесваше много — каза Джим и погледна отново в досието. — Но сте се справяли добре. Написали са някоя и друга добра дума за вас в доклада за компетентността ви.

— Затварях си устата и правех каквото ми кажат.

— Тук не пише така. — Джим четеше досието му. — Проявяващ лична инициатива, склонен към импровизации… На езика на флотата това означава независима личност, а понякога просто досадно копеле.

— Изглежда, не съм за военен — вдигна рамене Кат.

— Затова ли отказахте да работите за управлението? — запита Джим. — Мислехте, че ще бъде като в армията?

— Управлението?

— Централното разузнавателно управление. Чували сте за него — каза сухо Джим.

— Господи! Оня от ЦРУ ли е бил? Аз мислех, че иска да се запиша отново в армията. Дрънкаше за служба на родината. Казах му да върви на майната си.

— По онова време хората, които набираха кадри, бяха доста ловки засмя се Джим.

— Вие от тях ли сте? ЦРУ?

Джим не отговори. Започна да разглежда отново досието.

— Да видим. След техническия университет сте работили за „Ай Би Ем“, за „Тексас Инструментс“, а след това сте започнали самостоятелно с оня финансов магьосник, вашия шурей. Не сте и за живота в големите фирми, а?

— Може да се каже, че използвах добре личната си инициатива и имах склонност към импровизации. И големят бизнес не прощава това, както и флотата.