Бялата стока

— Няма какво да се басираме — отговори Кат, като едва се въздържаше да не изтича в другия край на басейна да пребие сина си. — От търговията с нещастието на хората винаги се е печелило добре. За да спечелиш баса, от теб се иска само да оцелееш до края на годината. Но от това, което чувам за тоя бизнес, си мисля, че няма да ти е лесно.

— Ще видим — каза злобно Дел, обърна се и тръгна към вратата на градината.

— Ще видим — повтори като тихо ехо Кат. Гмурна се отново и като плуваше бавно, си мислеше: „Дишай дълбоко. Излей яда във водата. Момчето е загубено. Забрави го.“

Но не можа.

Кат прекара вечерта пред телевизора. Гледаше, но си мислеше за други неща. Наръчникът по летене стоеше разтворен на коленете му, но нямаше желание да чете. Тестът на следващия ден, който беше очаквал с нетърпение, сега му изглеждаше далечен и безинтересен. Легна си към полунощ. Жадуваше забравата на съня, но остана буден дълго време. По-късно се унесе в лек и неспокоен сън, от който се сепна изведнъж. Нещо го беше събудило, но какво? Не чуваше никакъв шум.

Почти веднага телефонът иззвъня. „Трябва да съм предчувствал“ — помисли си той. Погледна будилника. Беше малко след четири часа. Усети пристъп на паника. Телефонът иззвъня отново. Изплашен без причина, Кат вдигна слушалката.

— Ало? — каза той доста неуверено. Чу пращене, което, изглежда, идваше от много далеч.

— Ало? — каза той по-силно.

Отсреща се обади тих, но ясен глас, който той би разпознал навсякъде, по всяко време на денонощието, буден или насън. Глас, който той мислеше, че никога вече няма да чуе.

— Тате?

Гърлото и гърдите му се стегнаха. Дишането му стана трудно.

Преди да каже нещо, чу някакво силно стържене, последвано от силен приглушен удар. Връзката прекъсна с далечен пукот.

Започна да говори, да вика и да се моли, но млъкна, след като чу настойчивия свободен сигнал от слушалката.

Отново беше сам. Съкрушен, стоеше в тъмнината с широко отворени очи.

7.

— Сенаторът съжалява, че не може да се срещне с вас, мистър Катлидж. В момента ръководи среща на комитета по разузнаването. Самият аз съм съветник в комитета и трябва да съм на срещата, но тъй като сенаторът ви е благодарен за подкрепата, ме изпрати да разбера с какво можем да ви бъдем полезни.

Намираха се в малка зала за конференции, съседна на кантората на Бенджамин Кар — сенатора демократ от Джорджия. Главният заместник на Кар седеше в другия край на масата срещу Кат.

— Разбирам — каза Кат. — И без това му отнех твърде много време.

— Напротив. Той се интересува от вас — отвърна мъжът. Изглеждаше около четиридесетгодишен.

— Аз осъществявах връзката с Държавния, департамент, така че можете спокойно да говорите. Идвате от Мъгливото дъно9, нали?

Кат кимна.

— Срещнах се с началника на колумбийския отдел.

— Баркър ли?

— Да. Беше много отзивчив.

— И…

— Казва, че е направил всичко възможно. Колумбийската полиция не желае да започне ново разследване заради една-единствена дума по телефона, след като смъртта е потвърдена.

— Боях се от това — отвърна помощникът. — В края на краищата самият вие сте я видели мъртва, а и водолазите потвърдиха думите ви.

— Това, което видях, трая само миг, и то, след като бях прострелян в гърдите. Не може да се разчита на свидетелските ми показания. Сигурен съм, че видях Кейти, просната по гръб върху канапето от дясната страна. Но Джинкс… или по-точно момичето, за което мислех, че е Джинкс… беше върху масата, с лице надолу, голо. Не съм виждал Джинкс гола, откакто стана на девет или десет години. Беше ужасно и веднага отвърнах глава. Тъй като на лодката бяхме само тримата, аз съвсем естествено реших, че това е Джинкс.

— Видяхте ли момиче в лодката?

— Имаше някакво момиче на лодката с пиратите. Може би са убили нея, а не Джинкс. Не зная. В това няма никакъв смисъл. Мисля, че беше по-голяма от Джинкс, пък и състоянието, в което се намирах, когато се съвзех… може да греша. Видях я само за миг.

— Разбирам ви.

Кат се наведе.

— Това, в което съм сигурен, е, че гласът по телефона беше на Джинкс. Тя каза „тате“. Това е и първата дума, която някога ми беше казала. Наричаше ме така, докато порасна и реши да ми казва Кат. Винаги бих познал гласа й. Още повече и това „тате“. Беше Джинкс.

Помощникът съзерцаваше отражението си в масата.

— Вярвам ви — каза той. — Какви са намеренията ви сега? Ще се върнете ли отново там?

Мисълта за връщане в Колумбия го изплаши.

— Не зная. Баркър е много против такова нещо. Казва, че не съм подготвен, за да провеждам самостоятелно разследване и Бог ми е свидетел, че е прав. Той не може да ми помогне с нищо, дори и да отида. Казва, че департаментът няма да поеме никаква отговорност.

— И какво ще правите? — запита помощникът, като го наблюдаваше отблизо.

Кат се облегна и въздъхна:

— Ще трябва да отида там. Друго не ми остава и няма да се примиря, докато не направя всичко възможно да намеря Джинкс.

Съветникът търсеше колебание в очите на Кат.

— Това окончателното ви решение ли е? Няма ли да се откажете?

— Не. Заминавам. Ще пусна обява във вестниците. Ще предложа възнаграждение.