Бялата стока

— Това е част от службата — каза Джим. — Елате до прозореца за момент.

Джим извади някакви парчета пластмаса от джоба си.

— Това е колумбийска входна виза. Отлепяте найлона и притискате печата върху празна страница в паспорта, след това попълвате с мастило датата на влизане. Не забравяйте да сложите печата в двата паспорта и върху тези карти.

Джим се върна отново при куфара си и закачи две от снимките върху някакви документи.

— Това са колумбийски туристически визи за двете ви самоличности. — След това извади два плика от куфара. — Единият е паспортът за Блуи. В момента той няма паспорт. Не му го давайте, докато не се наложи, защото може да го използва, за да отпътува в друга посока. Кажете му, че може да го запази за себе си като малък подарък от Карлос.

Джим вдигна другия плик.

— Тук има два паспорта за Джинкс. Единият е на ваше име, а другият на нейно. И двата имат една и съща снимка. Предполагам, че ако я намерите, ще искате да напуснете страната бързо.

— Малко съм объркан от всичко това — каза Кат.

— Ще ми се да мога да сторя повече — отговори Джим. — Ще ми се да мога да ви кажа къде се намира дъщеря ви. Но мисля, че тези неща ще подобрят шансовете ви да влезете и излезете живи от страната.

— Много съм ви благодарен за помощта, Джим.

— Не се притеснявайте. Може би някой ден вие ще ми направите услуга.

— Само кажете. По всяко време. Мога ли да ви намеря някъде, когато се върна? Бих искал да ви кажа как е минало всичко.

— Не — Джим започна да опакова багажа си. — Дайте няколко дни на Блуи, за да се почувства свободен, и той ще се свърже с мен. Предложете му петдесет хиляди — сега десет и четиридесет, когато се върнете в Щатите. Тази сума би трябвало да стигне. Разбира се, ние не сме се срещали никога — завърши Джим и затвори куфара си.

— Да.

Двамата стиснаха ръцете си. Кат отвори вратата.

— Слушайте, Катлидж — каза Джим с известно чувство в гласа си. — Възможно е да попаднете на кофти места. Пазете си задника.

8.

— Извинете, мога ли да разговарям с мистър Катлидж?

Гласът беше монотонен, с акцент. Човекът сякаш се обаждаше направо от центъра на Сидни.

— На телефона е.

— Тук е Роланд Холанд. Казаха ми да ви потърся.

— Имате ли пари за такси?

— Да.

— Кажете на шофьора, че адресът е встрани от Уест пейсиз фери роуд, западно от шосе И–75.

— Добре. Предполагам, че ще стигна след около час.

Кат очакваше, че човекът ще бъде мършав и жилест, но когато отвори вратата, видя пред себе си мъж, висок около два метра и с тегло около сто и десет килограма. Кат, който беше метър и деветдесет, рядко поглеждаше към някого отдолу. Гостенинът имаше кръгло, открито и приветливо лице и оредяваща руса коса. Изглеждаше около четиридесет и пет годишен. Блуи Холанд държеше в ръката си малък брезентов куфар.

— Холанд — представи се мъжът.

— Аз съм Катлидж. Влизайте.

Кат го поведе към кабинета. По пътя Холанд огледа големия, красиво обзаведен хол. Кат му предложи стол и седна на бюрото си. Въпреки че за момента този човек беше единствената му надежда, Кат не искаше той да си помисли, че ще бъде нает незабавно.

— Откъде знаем един за друг? — запита Холанд.

— Чувам, че се ориентирате добре из Южна Америка — каза Кат, като избягна въпроса.

— Боя се, че това не е така — отговори Холанд.

Кат се притесни. Дали това е човекът, който му трябваше?

— Познавам само Колумбия — продължи Холанд. — Зная за това място повече от скапаната колумбийска туристическа организация.

— Това е достатъчно. Как е испанският ви?

— Безполезен в световните библиотеки и в класните стаи, но без грешка в колумбийските барове и публични домове — отговори Блуи. — Вие как попаднахте на името ми?

— Свободен ли сте за няколко седмици? Може и за месеци?

Холанд плесна с ръцете си върху облегалките на кожения фотьойл.

— Слушай, приятел, два пъти те питах откъде се познаваме, а ти не ми отговаряш. Току-що излежах две години и осем месеца заради сделки с хора, които не познавах, и ще е по-добре да си тръгна…

— Имаме общ познат — каза Кат. — Карлос.

Холанд млъкна с отворена уста.

— Познавам много хора с име Карлос.

Кат се опита да запази самообладание. Не беше очаквал такъв развой на нещата.

— Половината латиноамериканци на земното кълбо… — започна Холанд.

— Този Карлос не е латиноамериканец — каза бързо Кат.

— Кучият син! — ухили се Холанд. — Мислех, че е умрял.

— Не е.

— Е, сега знам защо ме помилваха толкова бързо. Вие и Карлос работите заедно, нали?

— Просто се познаваме — отговори Кат.

— Мистър Катлидж — каза Холанд, като се отпусна, — моето време е ваше. С какво мога да ви бъда полезен?

— Какво ще кажете за едно питие? — запита Кат и стана.

— Не бих изплюл едно уиски.

Кат вдигна от бюрото едно старо списание „Тайм“ и на излизане от кабинета го пусна в скута на Холанд.

— Страница шестдесет и първа. Това ще ви запознае със случая.

Кат смеси напитките, без да бърза. Когато се върна, Холанд все още четеше. Кат му подаде чашата и седна на канапето срещу него. Холанд вдигна поглед. Лицето му изразяваше съжаление.

— Гадна история — каза той.