Бялата стока

— Не е важно кой го е взел — отвърна Кат. — Без него работата ни е спукана. По никакъв начин не можем да повикаме армията.

— Това е едната страна на въпроса, но е страхотно важно кой го е направил. Искам да кажа, че ако това е просто обир, добре. Но, ако Принс е наредил вилата да бъде претърсена, нещата стават съвсем други.

Имаше смисъл в думите й.

— Права си. Ако Принс разбере какво има в този транзистор, ние сме загубени. Трябва да му съобщим за кражбата.

— Това няма ли повече да привлече вниманието им?

— Да. Но ако го направим и наистина е било обир, имаме някакъв шанс да си върнем транзистора, без Принс да разбере какво има в него. Но пък ако Принс е замесен в претърсването на вилата, няма да ни навреди да се обадим, защото той вече знае. Може да станем подозрителни, ако не реагираме. Възможно е транзисторът да е при него, без той да знае какъв е.

— Добре — каза Мег. — Ще докладваме и ще видим какво ще стане. Но мисля, че това си е чист обир. Може би е някой от персонала.

— Надявам се, че си права, но дори и да е така, ако не можем да си възвърнем транзистора…

— Нещата не са чак толкова лоши — прекъсна го Мег. — Искам да кажа, че не

е належащо

да измъкнем Джинкс оттук още днес. Можем да чакаме до края на конференцията, да отлетим с хеликоптера им и да докладваме всичко, когато се завърнем. Хеджър и хората, след като им дадем плана на всичко тук, могат да нападнат, като съответно положат специални грижи за безопасността на Джинкс.

— Де да беше толкова лесно. Може някога да е било лесно, но вече не е.

Мег се обърна с лице към него.

— Какво има, Кат? Какво прави тази вечер?

— Убих Дени. Отидох след него в мъжката тоалетна в дискотеката, застрелях го и скрих тялото му в един килер. Може и да не го намерят веднага, но остават още пет дни до края според програмата на Принс и дотогава със сигурност ще го открият. Не е възможно да не забележат отсъствието му.

— Дори и да го намерят, няма да знаят, че си го извършил ти — каза Мег. След кратко мълчание добави: — Нали?

— Да, освен ако някой не е видял, че и двамата отиваме към тоалетната. Но не мисля, тъй като всички бяха насочили вниманието си другаде. Разбира се, не мога да бъда напълно сигурен. А и да не се усъмнят в мен, когато намерят тялото, нещата тук ще станат много по-сложни. Охраната, която сега е доста слаба, ще се затегне много. Дори и да оцелеем през тези пет дни, Принс може да замине с Джинкс и ние ще си останем пак там, откъдето започнахме.

— И какъв е планът ти? Имаш нещо предвид, нали?

— Имам една идея. Не зная дали е достатъчно добра. Утре рано намери Принс, той вероятно ще бъде на тенискортовете, и уговори един мач за следващата сутрин в осем часа, а още по-добре в седем. — Кат стана и започна да се преоблича. — Искай да играем на смесени двойки — с Джинкс. Не му казвай за обира. Остави това на мен.

— Добре, мога да направя това. Какво искаш да направим по-нататък? Смесените двойки няма да ни измъкнат далеч оттук.

— Ще ти кажа, когато обмисля всичко.

— Добре.

На следващата сутрин в седем часа Кат изтича по пътеката до голямата къща и зави към пистата. Надяваше се, че толкова рано там няма да има никой. През цялото време се опитваше да си припомни един разговор, който беше провел с инструктора си преди няколко месеца. Той го беше предупредил никога да не развърта перката с ръка, независимо дали запалването е включено или не и дали очаква двигателят да заработи.

„Може магнетото да е горещо — беше му казал инструкторът. — Самолетите ги крадат точно по този начин — крадецът свързва двигателя направо към магнетото.“

Кат не знаеше дали може да запали самолет по такъв начин, но ако успееше да го стори, този на просеката в джунглата щеше да ги измъкне оттук.

Пътечката свърши и Кат излезе на просеката. Настроението му спадна. Пилотът, който ги беше докарал от Летиция, работеше по хеликоптера. Очевидно сменяше маслото. Кат му махна с ръка и продължи да тича. Започна да обикаля просеката и когато стигна до мястото, където работниците все още сечаха дърветата, се обърна и затича право към хеликоптера и самолета. Започна да брои стъпките си. Спря до хеликоптера, като пресмяташе наум. Просеката беше по-дълга, отколкото мислеше — около двеста метра.

— Добро утро, Ханк — поздрави задъхано Кат.

— Здрасти. Как си?

— Остарявам — засмя се Кат. — Не съм в такава форма, каквато си мислех.

— Не мога да си представя да тичам — каза пилотът.

— Никога не е късно да започнеш — отвърна Кат. Пое си дълбоко дъх и запита: — Ти караш и самолета, така ли?

— Да.

— Имаш ли нещо против да го огледам?

Пилотът го изгледа с подозрение.

— Защо?

— Карам „Чесна 182 RG“. Никога не съм летял на „Моол“, но веднъж гледах демонстрация. Доста впечатляващо беше. Имам малко земя у дома, от която няма да стане писта, но може би ще мога да приземявам на нея такъв самолет.

Пилотът се изправи и обърса ръцете си с парцал.

— Не ти трябва много място за „Моол“. Хайде — подкани го пилотът.

Свалиха маскировъчната мрежа, за да достигнат до кабината. Пилотът отвори вратата и направи знак на Кат да седне на седалката на пилота.