Библиотекарите

Уил остави едната бомба при стъпалата към хангара, а другата при стълбите от Библиотеката към къщата. Двамата с Нанси се качиха горе с Кейша и оставиха Филип и Хейвън на сигурно място в подземието.

Телефонът в дневната звънеше отново и този път Уил вдигна.

- Как я карате? - нахално попита той.

- С кого разговарям? - с предизвикателен тон отвърна полковник Улфорд.

- С Уил Пайпър.

- Разбирам. Господин Пайпър, говори полковник Бари Улфорд от Британската армия. Госпожица Лок ме информира, че сте започнали да действате необмислено.

- Не бих се изразил по този начин, полковник.

- Е, вероятно тук мненията ни се разминават. Може би трябва да го нарека стокхолмски синдром, идентифициране с похитителите и тъй нататък.

- Аз пък бих го нарекъл съвсем обикновен инстинкт за самосъхранение. Разбирате ли, знам как ще се разиграят нещата. Вие, американците или китайците - няма значение кой - се намесвате с единственото желание да се доберете до Библиотеката. Лайтбърн, моето семейство и всички останали представляваме пречка. А вие искате всичко да си остане потулено и да няма изтичане на информация.

- Аз съм военен, господин Пайпър. Пълномощията ми са ограничени. Но не се съмнявам, че след като вие и семейството ви сте в безопасност, ще можете да заявите опасенията си пред съответните цивилни власти.

- Полковник, нямам намерение да споря за нещо, за което знам, че е истина. Вдигнах телефона, за да потвърдя, че всичко, което ви е разказала Ани Лок, е истина. Оставаме тук. Ако дойдете без покана, ще ви посрещнем със стрелба. Сигурен съм, че едва ли ще успеем да изплашим храбрец като вас, но има нещо, което може и да ви уплаши. Ако атакувате, няма да получите Библиотеката, а купчина пепел. Като командващ на място операцията, задникът ви ще бъде подпален също като книгите. Разбрахте ли какво искам да кажа?

След кратка пауза полковникът отговори, че е разбрал идеално, и попита какво иска Уил.

- Изпратете екип на Би Би Си, който да предава на живо. Ще пуснем телевизора, за да сме сигурни, че не ни поднасяте. След като репортерите направят пълна обиколка на това място, ще излезем. И още нещо. Искам журналистите да носят писмо, оневиняващо Лайтбърн и подписано от министъра на вътрешните работи.

- Още нещо? - попита Улфорд с раздразнен официален тон.

- Да. Кажете ми дали Грег Дейвис е мъртъв.

- Мъртъв е.

- Как умря?

- Ако трябва да съм честен, изобщо не съм сигурен. В момента тече разследване.

- Аз бих гледал на изток, полковник - каза Уил, преди да затвори. - Обадете ми се, когато получите отговора.

- Трябва да седя при тях - каза Хейвън. - Искаш ли да дойдеш?

Филип я последва в стаята на писарите. Всички рижави мъже я погледнаха. Макар никога да не говореха, израженията им сякаш поомекнаха от присъствието ѝ.

Двамата с Филип седнаха в предната част и ги загледаха как се трудят.

- Върху коя година работят? - попита Филип.

- Две хиляди шестстотин и единайсета.

- Направо не мога да си представя толкова далечно бъдеще - рече той. - Би било страхотно да видиш дали има разни странни имена, може би на някакви извънземни. Поглеждала ли си някога?

- Не.

- Защо?

- Защото не ми е работа.

- Може ли аз да погледна?

- По-добре недей - рече тя. - Днес се държат странно.

Филип не знаеше какво е обичайното им поведение, но разбираше какво има предвид тя. Никой от тях не пишеше гладко. Започваха и спираха, химикалките им увисваха колебливо над страниците. А когато не пишеха, мърдаха в столовете си, сякаш се опитваха да се наместят по-удобно. Ангъс, най-възрастният, изобщо не пишеше, а се взираше сляпо в страницата си и се лигавеше повече от обичайното, съсипвайки листа.

- Може да са се уплашили от целия шум отвън и от толкова много непознати хора - предположи Филип.

Хейвън стана и взе чиста кърпа. Отиде при Ангъс, избърса лицето му и попи слюнката от ризата и страницата.

- Ще ти дам нов лист - каза му тя и тръгна към края на масата, където чакаше топче хартия.

Матю, младият писар с червеникавия мъх по брадичката си, внезапно се изправи, като сумтеше силно.

Беше тънък като всички останали и не много силен, но с неочаквана бързина грабна Хейвън през кръста и я събори на земята.

- Хей! - извика Филип.

Хейвън се съпротивляваше и протестираше под тежестта на Матю. Младият мъж се опита да повдигне роклята ѝ. Беше ококорен и търкаше възбудения си член в нея, докато останалите писари продължаваха работата си, сякаш не се случваше нищо необичайно.

Филип изтича, сграбчи Матю и се опита да го вдигне от гърчещото се момиче. Оказа се прекалено тежък, така че Филип привлече вниманието му с удар в дясното ухо, после в лявото и отново в дясното.

Матю извика от болка и се претърколи, закривайки ушите си с длани.

- Моля те, Филип, не го наранявай! - извика Хейвън.

- Ще го убия! - извика Филип и отново сви юмрук.

- Не! Той не е на себе си. Явно е решил, че му е дошло времето.

Хейвън стана, оправи роклята си и коленичи до уплашения писар.

- Всичко е наред, Матю, всичко е наред - успокояващо заговори тя. - Никой няма да те нарани. Никой не ти е ядосан. Филип, помогни ми да го заведем до мястото му.